Читать «Вълшебната планина» онлайн - страница 624

 — Липсват някои подробности, които бяха открити от Беренс.

 — Ах, лекарите винаги откриват такива неща, за това ги бива…

 — Говориш като господин Сетембрини. А моята температура? Откъде иде тя?

 — Дребна работа, случайност без значение, която скоро ще премине.

 — Не, Клавдия, ти добре знаеш, че това не е истина; говориш, без да си убедена, сигурен съм. И огънят, и мъчителното сърцебиене, и треперенето на всичките ми членове, това не е никаква случайност, това е само — и неговото лице с потрепващите устни се сведе до нейното, — това е само моята любов към тебе, да, тази любов, която ме сграбчи в момента, когато очите ми те видяха, или по-скоро която познах, когато познах тебе, и очевидно тази любов ме доведе тук…

 — Какво безумие!

 — О, любовта е нищо, ако в нея няма безумие, ако не е безразсъдна, ако не е забранена, ако страни от злото. Иначе тя ще бъде само една приятна баналност, годна да служи за тема на невинните песнички от равнината. Що се отнася до това, че те познах и че познах моята любов към тебе — да, това е вярно, аз отдавна те познавам, познавам те още от времето, когато бях ученик, когато пак поисках да ми услужиш с един молив, за да се запозная най-сетне с тебе, както се полага, защото още тогава те обичах безумно и сигурно още оттогава, от моята отколешна любов към тебе са ми останали белезите, които Беренс откри в тялото ми и които сочат, че и тогава съм бил болен…

84

— Обичам те — промълви той, — още тогава те обичах безумно, защото ти си великото „Ти“ на живота ми, моята мечта, моята съдба, моят стремеж, моето предвечно желание…

 — Хайде, хайде — каза тя. — Ами ако те видят твоите наставници…

85

— Пет пари не давам за тях, пет пари не давам за всичките кардучиевци, за красноречивата република и за човешкия прогрес във всичките времена, защото те обичам!

86

— Мой малки буржоа — каза тя. — Мой малки буржоа с мъничък възпален участък. Наистина ли ме обичаш толкова много?

87

— О, любовта, знаеш ли… Тялото, любовта, смъртта — тези три са всъщност едно. Защото тялото, това е болестта и сладострастието и то ражда смъртта, да, те и двете, любовта и смъртта, са плътски, ето отде иде техният ужас и тяхното велико вълшебство! Но смъртта, разбираш ли, това, от една страна, е нещо позорно, безочливо, което ни кара да се червим от срам, а от друга, това е сила, много тържествена и много величествена, много по-възвишена от живота, който се смее, трупа пари и си пълни търбуха — защото тя, смъртта, включва всичко в себе си: и историята, и благородството, и благочестието, и вечността, и онази святост, която ни кара да сваляме шапки и да пристъпваме на пръсти… Също така и в тялото, и в плътската любов се крие нещо безсрамно и скандално; ужасено и засрамено само от себе си, тялото се черви и бледнее по своята повърхност. Но, от друга страна, то излъчва едно велико и божествено сияние, то е чудотворният образ на органическия живот, свещено и удивително; в любовта към него, към човешкото тяло, също така се изразява в най-висша степен хуманитарният интерес към човечеството; то крие в себе си едно възпитателно начало, по-могъщо от всичката педагогика на света… О, обаятелна красота на живата плът, създадена не от маслени бои или от камък, а от живата и тленна материя, изпълнена с пламтящата тайна на живота и тлението! Погледни възхитителната симетрия, с която е построено човешкото тяло, погледни тези плещи, тези ханшове, тези цъфнали, набъбнали зърна на гърдите, тези наредени по двойки ребра, този пъп посред закръглеността на корема и тайната на пола между бедрата! Погледни как играят лопатките под копринената кожа на гърба, как се спуска гръбнакът към разкошната и прохладна задна част на седалището, как тръгват от трупа към подмишниците главните разклонения на артериите и нервите и как структурата на ръцете отговаря на структурата на краката. О нежни местица, дето скришом се съчленяват лакътят и коляното, о, какво изобилие на изящни органични форми под меките възглавнички на плътта! Какво неизмеримо блаженство да гали човек тези пленителни части на човешкото тяло! Блаженство, след което може да умре без съжаление. Да, боже мой, остави ме да вдъхна аромата, излъчван от кожата на твоето коляно, под което една удивителна капсула изпуска най-финото смазочно масло! Остави ме да прилепя благоговейно устните си върху твоята Arteria femoralis, която пулсира в основата на бедрото ти и която по-долу се разделя в двете артерии на пищяла! Остави ме да усетя излъчванията на твоите пори и да докосна твоя мъх, о човешки образ, създаден от вода и белтъчини и обречен на гробищната анатомия, остави ме да загина, впил моите устни в твоите!