Читать «Вълшебната планина» онлайн - страница 622

Добре си осведомен. Може би отначало…

69

— Това… не.

70

Ето защо ще рискувам да сменя малко климата.

71

Знаеш ли, що се отнася до мене, аз обичам преди всичко свободата и по-специално свободата да избирам къде ще живея. Ти едва ли ще разбереш какво значи да те владее стремежът към независимост. Такава ми е, може би, расата.

 — А мъжът ти в Дагестан, той дава ли ти тази свобода?

 — Болестта ми я дава. На това място съм за трети път. Сега изкарах тук цяла година. Може и да се върна. Но тогава ти отдавна вече ще си далеч оттук.

72

— Даже името ми си узнал! Не, ти наистина твърде сериозно се отнасяш към карнавалните обичаи.

73

— И да, и не… доколкото тук се знаят тия неща. Имаш някакъв възпален участък нейде вътре и дигаш малко температура, така ли е?

74

— Трийсет и седем и осем или и девет следобед.

75

— О, моят случай, знаеш, е малко по-сложен… не е съвсем прост.

 — Има нещо в този клон на хуманитарните науки, което наричат медицина — каза Ханс Касторп, — и там има нещо, което наричат туберкулозно запушване на лимфатичните съдове.

 — А, ти очевидно си ме шпионирал, драги мой.

76

— Ами ти…

77

— Какъв въпрос? Преди шест месеца!

78

— Естествено, но това бе съвсем случайно.

79

— Все този Беренс!

 — О, той така точно е изобразил твоята кожа… Впрочем този вдовец се отличава с пламналите си бузи и притежава един забележителен сервиз за кафе… Смятам, че той познава твоето тяло не само като лекар, но и като адепт на друг клон от хуманитарните науки и изкуства.

 — Ти, приятелю, действително бе прав, когато ми каза, че говориш насън.

 — Да допуснем… Но остави ме да посънувам още малко, след като тъй жестоко ме събуди тревожният звън за твоето отпътуване. Седем месеца пред твоите очи… А сега, когато наистина се запознахме, ти ми говориш за заминаване.

 — Повтарям ти, че бихме могли да се поразговорим и по-рано.

80

— Аз ли? Няма да ми се изплъзнеш, малкият. Става дума за тебе, за твоите интереси. Прекалено боязлив ли беше, за да се приближиш до жената, с която сега разговаряш насън, или имаше някой, който ти пречеше?

 — Казах ти вече. Не исках да ти говоря на „вие“.

 — Хитрец. Отговори ми какво ти подхвърли твоят красноречив дърдорко, този италианец, който междувременно си отиде.

 — Нищичко не разбрах. Малко ме е грижа за този господин, когато очите ми те гледат. Но ти забравяш… не щеше да е много лесно да се запознаем по обикновения светски начин. Нали постоянно бях с братовчед си, който никак не е склонен да се забавлява тук: той за нищо друго не мисли освен за връщането си в равнината и за това как ще стане войник.

 — Горкият. Той всъщност е много по-тежко болен, отколкото знае. Впрочем и твоят приятел италианецът не е много по-добре от него.

 — Той сам казва това. Но братовчед ми… Истина ли е? Ти ме плашиш.

 — Много е възможно да умре, ако се върне в равнината и стане войник.

 — Да умре. Смърт. Ужасна дума, нали? Но чудно: тази дума днес не буди у мен старото впечатление. Когато казах „ти ме плашиш“, аз само казах това, което е прието да се казва в такива случаи. Мисълта за смъртта вече не ме плаши. Отнасям се спокойно към нея. Не жаля нито добряка Йоахим, нито себе си, когато чувам, че може би той ще умре. Неговото състояние много прилича на моето и не намирам нищо толкова ужасно, ако предвиждането ти е вярно. Той е морибунден, а пък аз съм влюбен… това е. Ти нали поговори с моя братовчед в приемната на рентгеновия кабинет, спомняш ли си?