Читать «Мистър Костело — герой» онлайн - страница 7

— Ами ето какво казват. Нищо не е създадено от самотно човешко същество. Казват, че за строеж на къща са нужни стотици ръце, за космически кораб — десетки хиляди. Казват, че чифт ръце не са просто безполезни — вредни са. Цялото човечество е изградено от безброй човешки части. Взета отделно, нито една не е годна за нищо. Всяка част, която иска да се отдели, вреди на великото цяло. Затова се грижим нито една да не се откъсне. Какво ще стане с ръката ви, ако някой пръст изведнъж реши да дири самостоятелност?

— И вие вярвате в това… как се казвате?

— Нола. Вярвам ли? Ами истина е, нали? Не виждате ли, че е истина. Всички го знаят.

— Е, би могло да е истина — колебливо казах аз. — Какво правите с ония, които искат самостоятелност?

— Помагаме им.

— А ако не искат помощ?

— Значи са трапери — незабавно отвърна тя. — Изхвърляме ги обратно в пущинака, откъдето идват зловредните самотари.

— Добре де, ами кожите?

— Вече никой не носи кожи.

Значи това беше станало с нашата партида кожи! А пък аз си мислех, че тия начинаещи бюрократи са ги забутали някъде.

— Всеки грях започва в самота и мрак — промърмори тя и като вдигнах очи, разбрах, че одобрително е прочела нов лозунг.

Завихме зад ъгъла и спряхме пред един от складовете.

— Ето, това е Центъра — каза тя. — Искате ли да разгледате?

— Може.

Последвах я към входа. На една маса до вратата седеше някакъв мъж. Нола му подаде картата си. Той отметна нещо в списъка.

— Посетител — каза тя. — От кораба.

— Добре. Но ако оставате, ще трябва да се регистрирате.

— Няма да оставам.

Отвътре сградата беше оголена до краен предел. Само още една стена да бяха махнали, и покривът щеше да рухне. Никъде не се виждаше скрито кътче, перде или завеса. Около две хиляди легла, дюшеци и нарове бяха натъпкани като сардини на една ръка разстояние. Светлината заслепяваше — лееше се на вълни и водопади, обсипвайки всеки квадратен сантиметър с жълтеникавобял пламък.

— Ще свикнете със светлината — каза Нола. — Като минат няколко нощи, човек изобщо не я забелязва.

— Никога ли не изключвате осветлението?

— О, господи, не!

Тогава видях водопроводната инсталация — душове, вани, тоалетни и прочие. Всичко беше подредено край едната стена. Нола усети накъде гледам.

— И с това се свиква. По-добре всичко да е на открито, отколкото да допуснем дявола, макар и за една потайна секунда. Тъй казват Люсилите.

Пуснах раницата и седнах на нея. Само едно можех да мисля: „Кому е хрумнало? Откъде е почнало?“

— На Люсилите — неуверено отвърна тя на въпроса ми. — А преди тях не знам. Хората просто взеха да осъзнават. Някой закупи склад… не, хангар беше… не знам — повтори тя и явно се напрегна да си спомни. Седна до мен, озърна се и сниши глас. — Всъщност отначало никой не го приемаше много добре. Аз не го приемах. Честно ви казвам. Но човек или вярваше, или трябваше да се преструва, че вярва, та тъй или иначе стигнахме дотук.

— Ами ония, които не искаха да дойдат в Центъра?

— Всички им се подиграваха. Останаха без работа, в училище не приемаха децата им, в магазините не им признаваха кредитните карти. После полицията взе да прибира самотарите… като вас. Не беше нужно много време.