Читать «Мистър Костело — герой» онлайн - страница 9

— Спокойно, не бързай — меко отвърна той с мощния си глас. — Не бива да се тласкат хората насила към истината, не съм ли прав? Живата истина. Хората просто сами я виждат.

— Да — съгласих се аз. — Да, мисля, че е тъй.

Понякога е трудно да отговориш на мистър Костело.

Колата спря край висока сграда. Русата жена се надигна и мистър Костело собственоръчно отвори вратата. После почука с пръст по екрана на тридеото.

— И да го направиш много добре, Люсил. Ще те гледам.

Тя го погледна. Леко ми се усмихна. Някакъв мъж слезе по стъпалата и я придружи към входа. Ние потеглихме.

— В живота си не съм виждал по-красива жена — казах аз.

— Тя много те харесва. Ковчежник. Помислих върху това. Стори ми се прекалено.

— Какво ще речеш, ако стане само твоя? — рече мистър Костело.

— О, тя няма да поиска.

— Ковчежник, дължа ти една голяма услуга. Бих желал да се отплатя.

— Нищо не ми дължите, мистър Костело!

Пийнахме по малко вино. Голямата кола безшумно се плъзгаше към космодрума.

— Трябва ми помощ — каза той след малко. — Познавам те. Ковчежник. Такъв човек ще ми свърши работа. Казват, че си бил гениален метематик.

— Не точно математик, мистър Костело. Просто аритметика — статистика, обменни таблици и прочие. Сега съм си тъкмо на мястото.

— Не, не си. Ще бъда откровен. На Боринкен вече съм поел достатъчно отговорност и не желая повече, нали разбираш, но народът ме насилва. Искат ред, мир и благоприличие. Искат да са кротки и спретнати като твоите инвентарни списъци. Е, добре, аз мога да ги организирам, но за да поддържам тая организация, ми трябва усърден ум като твоя. За да планирам бъдещето, ми е нужна пълна статистика на ражданията и смъртните случаи. Трябва ми разпределение на дажбите по калории, за да използуваме хранителните излишъци. Искам, всъщност разбираш. Щом прогоним дявола…

— Кой дявол?

— Траперите — тежко изрече той.

— Те наистина ли вредят на гражданите?

Той ме изгледа шокиран.

— Нали заминават и прекарват по цели седмици съвсем сами със зловредните си мисли? Те са скитащи клетки, диви клетки в тялото на човечеството. Трябва да бъдат унищожели.

Неволно помислих за моите товари.

— Ами търговията с кожи? Той ме изгледа така, сякаш бях ка-зал нещо неприлично.

— Скъпи ми Ковчежник, нима ще оцениш някакви си кожи над без-смъртната душа на расата?

Не бях помислил за това.

— Сега сме едва в началото. Ковчежник настоятелно продължи той.

— Боринкен е първата крачка. Това велико същество. Човечеството, ще се прослави със своето единство из цялата Вселена. А ние с теб ще им покажем как да го сторят, нали, мой човек?

Приведох се напред, за да видя лъскавия връх на космическия кораб.

— Обичам си сегашната работа. Но… договорът ми свършва след четири месеца.

Колата излезе на космодрума и забръмча през стартовата зона.

— Мисля, че мога да разчитам на теб — звучно изрече мистър Костело. — Спомняш ли си оная шегичка, Ковчежник?

Той дръпна едно лостче и внезапно собственият ми глас изпълни купето: „Взимам бакшиши от пътниците.“