Читать «Мистър Костело — герой» онлайн - страница 5

На Боринкен останахме четири дни. Не се случи нищо особено, само бях много зает. Това й е лошото на ковчежническата работа. В Космоса със седмици няма какво да правиш, а пък на космодрума се претрепваш от работа и даже не можеш да се поразтъпчеш, освен ако има по-дълъг престой.

Някакъв чепат тип с удостоверение на инспектор от Космическата безопасност дойде на кораба да запише за не знам си какъв тест моя глас и гласа на Третия офицер. Тия инспектори все се занимават със загадъчни глупости. Побъбрих със Завеждащия космодрума и слязох с Кока да пийнем набързо. Всичко както си му е ред. После се наложи да работя извънредно, за да впиша в документите нов Трети — казаха ми, че старият е прехвърлен на друг кораб, който скоро щял да пристигне.

А, да, тъкмо тогава Капитана си подаде оставката. Крайно време беше според мен. Много нервен изглеждаше. Когато слизаше по стълбичката за последен път, хвърли ми страховит поглед, сякаш се чудеше да ме убие ли, или да се разплаче. Разправяха, че бил откачил и заплашвал екипажа с пистолет, обаче аз не обръщам внимание на слухове. Така или иначе, с новите капитани се занимава Коменданта на космодрума.

Пак излетяхме и поехме по кръга. Сигма, Чучулига, Караньо, Земята — лабораторна стъклария, чертежи, семена, искрящи кристали, парфюми, музикални записи, глизардови кожи — обичайните товари и обичайните дълги месеци. И накрая — пак Боринкен.

Е, да не повярва човек, че едно място може толкоз да се промени в такъв кратък срок. Боринкен беше чудесна, волна планета. Нали разбирате, имаше само един голям град и няколко ловджийски селца, пръснати из дивите области. Ако обичаш да имаш компания, настаняваш се в града и работиш в кожарските фабрики или по поддържането. Ако си самотник, тръгваш на лов за глункери. Всекиму се намираше място на Боринкен.

Но този път беше съвсем другояче. Първо, бога ми, на борда дойде човек със значката на Планетното правителство да цензурира музикалните записи — даже документ си имаше за това. После открих, че кметството е реквизирало складовете — моите складове — и ги е превърнало в общежития.

А къде бяха стоките — кожите и кюлчетата за износ? Къде да прехвърлим товара? Ами че в къщите — в стотиците къщи наоколо, празни до една, докато новите общежития бяха претъпкани с народ. За пръв път откакто съм в Космоса, ми се наложи да моля за отсрочка, та да не объркам нещо.

Както и да е, това ми даде възможност да пообиколя града — а такъв късмет рядко ми се случва. Каква гледка! Всичко живо се изнасяше от къщите. Големите сгради се превръ-щаха в кухи черупки, натъпкани с безкрайни редици от нарове. По улиците висяха лозунги: „ЧОВЕК ЛИ СИ ИЛИ СИ САМ?“, „ЕДНА КЕРЕМИДА ПОКРИВ НЕ ПРАВИ“, „ДЯВОЛЪТ МРАЗИ ТЪЛПАТА!“ Но най голямата промяна усетих едва когато зърнах на стъклената врата на бара надпис: „ТРАПЕРИТЕ — ВЪН!“

Нямаше трапери по улиците — нито един. Те бяха една от туристическите атракции на Боринкен с кожусите от глункер, с развените дълги коси и далечния блясък в очите им, какъвто никога не ще срещнеш у космонавт. Щом усетих липсата им, взех да забелязвам надписа „ТРАПЕРИТЕ — ВЪН!“ навсякъде — по магазини, по ресторанти, по хотели и театри.