Читать «Мистър Костело — герой» онлайн

Теодор Стърджън

Мистър Костело — герой

— Влез, Ковчежник. И затвови вратата.

— Моля, сър?

Капитана никога не канеше гости в каютата си, но сега нетърпеливо махна с ръка. Влязох и затворих вратата. Той облиза устни и се вторачи в мен. Никога не бях виждал Железния човек на такъв хал. Реших, че ще е най-добре да си мълча.

Той измъкна тесте карти и ми ги подхвърли през масата.

— Раздавай!

— Мо…

— И недей да ми се молиш! Раздавай. По пет карти. Играеш покер, нали, Ковчежник?

— Да, сър.

Раздадох и оставих тестето. Имах три тройки с поп и дама. Капитана се начумери и изхвърли две карти.

— Имам тройка, сър — казах аз. Той пусна картите си, сякаш вече изобщо не съществуваха, стана и ми обърна гръб. Отметна глава и се загледа в таблото с данните за скорост, време, позиция и координати. Планетата Боринкен ни беше кажиречи под носа — още около ден път — а Земята оставаше далече, далече зад нас. Чух някакъв звук и се озърнах. Капитана бе вкопчил ръце зад гърба си тъй яко, че ставите му пукаха.

— Защо не тегли карти? — процеди той.

— Моля…

— Когато аз играех покер — а дявол знае колко съм го играл — доколкото си спомням, след първата ръка раздаващият питаше кой колко карти иска и му даваше толкова, колкото е изхвърлил. Чувал ли си такова нещо, Ковчежник?

— Да, сър, чувал съм.

— Чувал си, значи. Тогава защо си показа тройката, без да изхвърлиш, без да теглиш… без, драги ми господине, да ме питаш колко карти бих искал?

— Аз… ние… напоследък тъй го играем, сър.

— Играете покер без теглене! — Той пак седна и ме стрелна с поглед. — И кой измени правилата?

— Не знам, сър. Просто… така го играем.

Той кимна замислено.

— А сега ми кажи още нещо. Ковчежник. Колко време прекара в камбуза през последната вахта?

— Около час, сър.

Той премълча и изведнъж се сетих, че престоят в камбуза не е вписан в корабния устав. Веднага добавих:

— Нали такава вахта не противоречи на заповедите ви, сър?

— Не, не противоречи. — Гласът му беше кротък, кротък, та чак страховит. — Кажи ми. Ковчежник, Кока не възразява ли против тия камбузни вахти?

— О, не, сър! Много се радва. Така всички ще му вярват.

— Искаш да кажеш, така знаете, че няма да ви отрови?

— Ами… да, сър.

— А я ми кажи — изрече той с още по-кротък глас, — кой подметна, че Кока може да ви отрови?

— Право да си кажа, не знам, сър. Някак само изникна. Кока не възразява. Знае, че щом е под наблюдение, никой няма да го подозира. Всичко е наред.

— Всичко е наред — повтори той. Искаше ми се да престане с тоя втренчен поглед. — А откога стана навик дежурният офицер да си води свидетел, когато застъпва на вахта?

— Право да си кажа, не знам, сър. Не е по моята част.

— Не знаеш. Сега си напрегни мозъка, Ковчежник. Стоял ли си някога на вахта в камбуза, виждал ли си дежурен офицер да търси свидетели, играл ли си покер без теглене… преди това пътуване?

— Ами… не, сър. Сигурно просто не сме се сещали досега.

— И не сме имали пътник като мистър Костело досега, нали?

— Не, сър.

— Чудесно, Ковчежник. Това е всичко.

Излязох и тръгнах към кърмата, озадачен и леко разтревожен. Капитана не биваше да намеква такива работи. Мистър Костело е много добър човек. Веднъж Капитана се спречка с него. Разкрещяха се в салона. Тоест Капитана крещеше — мистър Костело не повиши тон. По-добродушен човек не съм виждал. Благ, сладкодумен, с такова едно открито лице. Открито и честно. Някога на Земята е бил триумвир — най-младият в цялата история.