Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 99

Вместо подпис беше нарисувано малко магаренце. Стьопа сложи писмото на бюрото си, отпусна глава върху ръцете си и известно време гледа в тъмнината под клепачите си — пресмяташе вариантите, както казват шахматистите. Нито един не му се пресмяташе докрай.

Уредбата на бюрото изпиука.

— Степан Аркадиевич — каза Люся от счетоводството — куриерът от „Делта-кредит“ още е тук. Наредено му е да не се връща без отговор. Какво да му кажа?

— Ей сега ще отговоря — изсумтя Стьопа. — Къде е Мюс?

— Не знам.

Стьопа затвори, помисли малко и написа под магаренцето на писмото с големи букви:

Живей, дупе, докато Таня гони вълците.

„Не, много е грубо — реши той, след като го прочете. — Или е нормално? Може би все пак да напиша «Жора»?… Ох, по дяволите, сега и за това ли трябва да мисля?“

За всеки случай надраска под отговора си нещо като интернетското емотиконче за „усмивка“, натисна един клавиш на уредбата (на него имаше стилизирано „М“ — сърце с две вертикални крачета) и си спомни, че Мюс не е в банката. Без нея беше като без ръце. Взе писмото и излезе в коридора. Там го чакаше Люся от счетоводството.

— Его отговора — каза Стьопа и й подаде сгънатия лист, — дай го на куриера. Излизам и днес няма да идвам пак.

— Степан Аркадиевич, моля ви да прегледате последните сметки — каза тя. — На бюрото ви са, много са спешни.

— После — каза Стьопа.

Върна се в кабинета си, опита да се свърже с Мюс, но мобилният й телефон беше изключен.

„А бе какъв е тоя ден бе! — помисли си. — Човек няма даже на кого да си изплаче болката…“

Помисли малко и реши да отиде в ГКЧП при Простислав.

Простислав беше пострадал. Тъкмо го бяха изписали от болницата след отравяне с живак — било толкова сериозно, че го вкарали в реанимацията. Стьопа беше чувал, че почти всички китайски богдихани, търсили вечния живот, са умрели от живак, понеже в даоските рецепти за хапчето за безсмъртие се препоръчвал цинобър. Поради това в отпадналостта на Простислав се долавяше нещо висше, императорско, и на Стьопа му беше неудобно да приказва за проблемите си. За щастие обаче не се наложи да разказва нищо — беше достатъчно само да спомене името на Сракандаев.

— А, Магаренцето Седем цента — въздъхна Простислав изпод юргана и бледите му скули порозовяха. — Тежък случай. Водиха го даже при свами Макананда, когато беше в Москва. И Макананда значи каза, че може да му се помогне, ако му намерят хипногещалта.

— Какво е това хипногещалт?

— Вътрешната ос на злото у всеки човек. Онова, което ни прави такива, каквито сме, независимо от волята и желанията ни. Един вид незабелязано ни хипнотизира във фонов режим.

— Пример можеш ли да ми дадеш? — попита Стьопа. — Какво например може да е?

— Всичко може да е. Например някое момченце става бандит, защото прозорецът му гледа към киното и там на афишите вечно има разни гангстери с пистолети. Или момиченце става стриптийзьорка, защото на бюфета има статуетка на гола балеринка и то я гледа още от мъничко, и така нататък. Та значи и Сракандаев си има някъде хипногещалт и затова… Е, разбираш ме. Но какъв е точно, никой не знае. Опитаха да го хипнотизират, обаче…