Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 97

— Продължавайте, Зюзя.

— И тогава, Чубайка, вие разкрихте на руснака една страшна тайна. Че за правото да влезе в тази къща, той ще трябва да стане табуретка, понеже точно така живее целият свят и че хората са научени на това още от деца…

— И?

— И когато руснакът се прекръсти и наистина стана табуретка, вие обяснихте, че в страната има криза. И че затова огромните светли къщи не стигат за всички. И че той, тоест вече тя, ще трябва временно да си седи в бараката, както и преди, само че вече като табуретка.

— Интересно излагате нещата, Зюзя. И какво стана после?

— А после вече без никакви обяснения на табуретката седна невидим, но много тежък задник, който на своя език обясни на бившия руски човек, че не бива да се интересува чий е, в смисъл задникът, понеже табуретките също си имали проблеми. И че е по-добре да мисли за нещо друго. Например за това каква му е националната идея…

— Ето, най-после стигнахме до темата на днешното ни предаване — каза Чубайка, обърна се към телевизионните зрители и камерата го показа в едър план. — Здравейте, всички руси! Аз съм Чубайка. А той, както вече сигурно се сетихте, е Зюзя. Всъщност той не е толкова тъп, колкото изглежда, но малко бавно загрява. Той не разбира, че в днешните условия табуретката на колене трябва да се моли да дойде някой инвеститор. А кой инвеститор иска да го наричат задник? Между другото, Зюзя, от гледна точка на пазарната икономика вие не сте никаква табуретка. Много скърцате — казвам ви го като единствения реален инвеститор…

Стьопа разбра, че не може да издържи тези хунски танци на гроба на мечтата си. Докато излизаше от вагон-ресторанта, на вахта пред телевизора застана някакъв оцапан със смазка железничарски лумпен — не беше ясно какво прави тук, при чистите покривки и лъскавите прибори. Той превключи програмата, попадна на новини и се ухили доволно.

— А, ето го и Колин Пауъл… Здрасти, аз съм Коля…

Стьопа отиде в купето и рухна на мястото си. Полежа малко по гръб, разбра, че няма да заспи, и извади от чантата „Братя Карамазови“. Никога не беше чел тази книга, въпреки че помнеше как като дете разсмиваше родителите си, като казваше „Братя Кармалазови“, а после писа две съчинения за нея в училище („мъчителните размисли на един велик художник на словото за съдбините на Русия и духовните търсения на хората“, най-високата възможна оценка — „три“ за съдържание, „четири“ за грамотност).

Сега вече сигурно беше късно да я чете. Но му беше скучно да слуша радиото и той я отвори на някаква страница, отбелязана неизвестно кога и от кого с листче:

„Красотата е страшно, ужасно нещо! Страшна е, защото е неопределима, и не може да се определи, защото Бог е задал само загадки. И тук бреговете се събират, тук всички противоречия живеят заедно… Някой човек например с възвишено сърце и с висок ум започва с идеала на Мадоната, а свършва със содомския идеал…“

Стьопа разбра, че по радиото тъкмо пускат песен на Мадона; състоеше се като че ли от заглавия на бизнес-нюс и те сякаш самички се оформяха в главата му като чугунени информационни блокове: