Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 100
Виктор Олегович Пелевин
Простислав млъкна и поклати глава, все едно се бореше с някакъв мъчителен спомен.
— И? — попита Стьопа.
— И нищо. Той ни хипнотизира, и то така, че ме е срам да си спомням. Почнахме да мислим. Претърсихме му вилата, апартамента, всичко — мислехме, че може да намерим някое дървено магаренце, играчка от детството, нали разбираш. Нищо и нищо. Абсолютна загадка. А ти защо питаш?
— Партньори сме в един бизнес — каза Стьопа. — Човек трябва да знае с кого рискува заедно.
— За бизнеса няма какво да се тревожиш — каза Простислав. — В бизнеса Магарето не прекарва никого. Гледай иначе само да не те прекара, хе-хе… Много е хитър той.
На връщане към банката Стьопа мислеше за разговора си с Простислав.
„Значи това било. Значи «43» е моят хипногещалт. Добре, намерих го. И сега какво? Какво да правя, след като го разбрах? Защото разбрах, нали? Или не съм разбрал? Точно това не е съвсем ясно… Трябва да го уточня с Простислав“.
В офиса вече нямаше никого. Стьопа влезе в кабинета си и светна лампите. Очите му се спряха на плаката „ХЕЙ ТАКА!“ над бюрото и той си помисли, че удивителната може би разваля цялата работа, като превръща „34“ в „35“ и че трябва да залепи върху нея бяла лепенка.
На бюрото имаше цял куп бумаги. Стьопа въздъхна обречено.
„Утре сутрин ще ги прегледам — помисли си. — Не, утре е това де… Значи в понеделник“.
Най-отгоре на купчината имаше сгънат розов лист. Писмото на Сракандаев, което беше наредил да дадат на куриера!
„Забравили ли са го? Как може!“ — помисли си той и го взе. Оказа се, че писмото е успяло да отиде до „Делта-кредит“ и да се върне — под неговия отговор беше написано:
Отдолу беше нарисувана магарешка муцуна, широко усмихната, с притворени от щастие очи, някакви весели звездички летяха около нея по крива орбита. В муцуната на магарето ясно се четеше „43“ — малко стилизираната четворка бяха челюстите, а тройката — ушите.
43
Господин Джоу И трябваше да е в последната стая в коридора, това Стьопа го знаеше със сигурност. Проблемът беше, че последните стаи бяха две — отляво и отдясно. Симетрично разположените им врати бяха в самото дъно, на което беше нарисуван олтар с белобрад дух покровител, който в едната си ръка държеше прасковата на вечния живот, а в другата — свитък, изписан със ситни йероглифи. От двете страни на духа покровител в небето на бели жерави летяха безсмъртни даоси. Изображението беше много старо, но запазено.
Над горната граница на олтара имаше още по-древен слой, на който синееше избледнял надпис със старо йероглифно писмо. Стьопа изведнъж осъзна, че разбира не само значението на всеки знак, но и общия смисъл на фразата. Нещо повече, той знаеше произхода й. Това беше даоското изречение-врата за стъпване на Пътя. Йероглифите означаваха:
Двата последни йероглифа се бяха изтрили, но всичко беше ясно и без тях. Всъщност Стьопа вече започваше да се досеща за тези неща и без древните даосци. Но нямаше време да мисли по тази тема — трябваше да разбере в коя стая да влезе, в лявата или в дясната. Трябваше да реши бързо, понеже иззад ъгъла вече се чуваха лениви разговори, смях, военни песни на Еминем, звуци на забързано съвкупление, клаксони и кучешки лай — с други думи, обичайният шум на потеря. Най-после видя в един от редовете в свитъка на духа покровител числото „34“ и до него — сочеща надясно стрелка.
