Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 90
Виктор Олегович Пелевин
— Аз ще съм магаренцето.
Сракандаев вдигна от пода онова, което Стьопа беше помислил за мръсни бели чорапи, и си го нахлузи на главата. Беше еластична лента-бандана с две дълги бели уши, които паднаха на раменете на Сракандаев и той заприлича не толкова на магаренце, колкото на стар мъдър заек. Заекът направи крачка към Стьопа — той се дръпна, — но после очевидно си спомни нещо важно и се върна при кревата.
— Ей сега — каза Сракандаев и почна да рови в купчината нахвърляно на пода бельо. — А, ето го.
Държеше нещо правоъгълно и Стьопа си помисли, че е малка картина в рамка. Сракандаев отиде при масичката, нагласи картината, като я опря на стената, после угрижено погледна някъде нагоре и промени ъгъла. Стьопа се смая — това беше снимка на Путин по кимоно. Сракандаев огледа стаята още веднъж и измести снимката лекичко вдясно.
— Вече може — каза той и смъкна чаршафа, с който се беше увил.
Стьопа погледна издутия му космат корем и се постара да не гледа по-надолу. Сракандаев се ухили.
— Някои разправят, че било от бирата — каза той и намигна. — Лъжат.
Обърна се, коленичи, опря здраво лакти в пода и извърна лице към Стьопа. После лицето му изведнъж стана угрижено, той промуши ръка между краката си, скри гънката между бузите и попита:
— Обаче честно. Ти случайно да не си марксист?
— Без шегички — с малко злобна усмивка отговори Стьопа.
— Ама наистина не си марксист, нали? — пак попита Сракандаев и се нацупи палаво.
Стьопа завъртя глава отрицателно и Сракандаев се усмихна и си свали ръката.
— Чудесно тогава… Веднъж се живее — каза той. — Иии-раз!
Стьопа разбра какво се очаква от него и погледна лингама в гумената си ръка.
— Хайде де — нетърпеливо го подкани Сракандаев и си размърда задника.
„Най-важното е — помисли си Стьопа, докато коленичеше — да не извика охраната…“
След минута той вече почти не разбираше къде е и какво става. Гледаше ритмично работещата си ръка и не изпитваше нито възбуда, нито отвращение. Не изпитваше дори лично участие в ставащото — все едно чистеше запушен канал с четка. Удивително натуралистичният магарешки рев, който от време на време надаваше Сракандаев, придаваше на сцената някакъв средноазиатски колорит. Стьопа внимаваше само да не би Сракандаев случайно да не опре тялото си в расото му — кой знае защо, му се струваше, че ако това не стане, всичко ще е наред.
Сракандаев пак обърна към него пламналото си лице и каза:
— Хайде да си Таня, а?
— Какво? — Стьопа се уплаши.
— Не бе, не ме разбра. Просто си представи, че си Таня.
— Да ти кажа честно — отвърна Стьопа, — искам да съм Пикачу.
Сракандаев се усмихна криво и безсрамно и каза:
— Виж какво, хайде за пет минутки стани Таня, а после винаги ще си си Пикачу!
Нещо глухо изтьтна в главата на Стьопа и започна да му се струва, че е зоотехник на връх Нова година и че гърмят фойерверки. Сети се защо — въздействието на наркотика се беше сляло със спомените за изкуственото осеменяване, което беше видял веднъж на бригада.
— Георгий Вартоломеевич — каза той, — надявам се, разбирате, че правя всичко това изключително от уважение към вас?