Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 92

Почувства се беззащитен и мъничък сред тези огромни шарени цифри — чужди, равнодушни, ревящи срещу него оглушително като магаре. Нали си имаше свое заветно число… Къде беше то сега? Нима го беше изоставило в това сумрачно пространство на грях и падение и магарето щеше да го стъпче с четирите си копита, докато тръскаше над тях трите си израстъка — ушите и опашката?

НЕ.

Стьопа пак видя високо горе бялото „34“, приличаше на два прегърнати ангела. Сега беше съвсем мъничко, толкова дълбоко беше слязъл в бездната по стълбата на порока. Но все пак можеше да го види. Стьопа вдигна молитвено ръце, което накара Сракандаев да измучи недоволно. И тогава от бялото число „34“ блесна лъч, който за миг освети всичко, докосна челото на Стьопа и угасна. Числото „34“ изчезна. Но Стьопа знаеше, че това не е страшно, понеже сега то беше в него. Беше го осенило.

Умът му заработи съвсем различно, отколкото допреди секунда.

Магарето беше могъщо. Много могъщо. Но имаше едно животно, от което се страхуваше. Имаше звяр, способен да го победи…

„34“ блесна в главата на Стьопа и стана думата „вълк“.

Тази дума започваше с третата буква от азбуката. И беше от четири букви. Трийсет и четири! Три съгласни, четири букви. Двойно „трийсет и четири“!

„Вълк! — помисли Стьопа. — Как не се сетих? Вълк!“

И зави към лампиона. Сракандаев се обърна към него — лицето му се разпадаше на пъстри парченца, — ухили се и попита:

— Хубаво прахче, а?

Стьопа пак зави, а после воят му се превърна в толкова силно ръмжене, че Сракандаев се сви и затрепери, притиснал гърди към пода.

„Пикачу беше мъничко кротко прасенце — помисли си Стьопа, — но злите хора разбиха сърцето му. И той стана вълк! Сега той е вълк! Вълк! Вълк!“

„34“ пак избухна в мозъка му и окончателно го сля в едно цяло със себе си. Когато светлината угасна, Стьопа вече го нямаше. Над тресящия се коленичил Сракандаев стоеше Степния вълк.

DER STEPPENWOLF

Той много се различаваше от Стьопа.

На Стьопа му трябваха разни гумени инструменти. На Степния вълк изобщо не му трябваха. Той си имаше свой инструмент — сив ръбат DER, покрит с кичурчета твърда козина и съвсем готов да дерне някого. Степния вълк дръпна червената какалашка и лингамът на победата изскочи от пещерата в бездната.

— Падна ли ми, магаренце… Сега ще те науча аз тебе — прошепна Степния вълк почти нежно, едва сдържаше ръмженето, което се надигаше в гърлото му. — Сега ще разбереш какво е това Степен вълчи хуй! На! На! На… На!

— Татяна! — изпищя Сракандаев. — Не мога! Татяна!!! Не! Не! Да! Да!!! ДА!!! ТАТЯНА!!!!

И заблъска с ръка по пода като борец, който се предава.

И Степния вълк разбра, че Магарето е низвергнато.

Щом това стана ясно, Стьопа усети, че вече не е Степния вълк. Пак си беше Стьопа и в тъмнината пред затворените му очи вече не святкаха мълнии и не плуваха числа. Стьопа не разбираше как се бе озовал в тази идиотска ситуация. Но Сракандаев, въпреки агонизиращите си викове, така умело въртеше мекия си задник, че ситуацията продължаваше и продължаваше, въпреки че Стьопа вече не правеше нищо за това.