Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 75

Стьопа внимателно си залепи брадата, после поседя малко със затворени очи — преценяваше подготовката си наум. Трябваше да вземе лепилото — можеше да се наложи да си подлепва брадата; не се беше сетил за това досега.

Облече расото и се погледна в огледалото. В огледалото нямаше Стьопа. От огледалото го гледаше свещеник на неопределена възраст. Светлата му брада беше прошарена с ранни бели косми. В очите му се четеше скръбна съсредоточеност на духа.

Свещеникът си помисли, че трябва да вземе ключовете, за да не ги забрави в палтото си. Отиде до закачалката, бръкна в единия джоб, после в другия — и намери пликче шамфъстък. Преди да идат в „Скандинавия“, джобовете му бяха празни.

— Мюс — прошепна той и се усмихна. — Мюс… Нали заради тебе го правя. За да… За да… Чакай ме, ще дойда аз. Но ме чакай много…

Трябваше да бърза — влакът на Сракандаев тръгваше от Ленинградската гара след един час.

Запазеното му място беше 28. Това число не означаваше нищо във вселената му, но близостта му до числото „29“ му напомни с какво опасно нещо се е заел. Трябваше да върви по ръба на пропастта. Но нямаше избор. Всеки път, когато решителността му отслабваше, той шепнеше:

— Чубайка и Зюзя? Чубайка и Зюзя?

И яростта, която се надигаше в душата му, зареждаше акумулаторите и той се изпълваше с нова омраза и нова сила.

Влакът беше толкова чист, че той чак се учуди (отдавна не пътуваше с влак). Засега беше сам в купето. След като изчака да мине шафнерът, Стьопа скри лингама под расото си и отиде в „театралния вагон“. Там беше шумно и весело, гърмеше музика. Стьопа веднага разбра в кое купе е Сракандаев — пред вратата имаше бодигард.

След час, когато отиде пак, беше още по-весело, но бодигардът си беше на поста. Стьопа разбра, че няма да може да направи нищо по време на пътуването.

Върна се в купето си, прибра лингама в чантата и за да се отърве от стреса, отиде във вагон-ресторанта. Гаврътна две уискита на бара, взе си трето, седна на една масичка и се втренчи в телевизора под тавана. Бяха пуснали „Спайдърмен“. Записът през няколко минути се прекъсваше от един и същ клип — реклама на банката HSBC: един дебел очилат японец се блещеше смешно и пееше с отвратителен глас в някакъв токийски караоке бар:

— Спайдърмен-Спайдърмен, ра-ра-ра-ра, Спайдърмен! „Не съм самурай аз — помисли Стьопа; уискито приятно стопляше тялото му. — Един самурай нямаше да е толкова изнервен. И нямаше да крие хуй под расото. Щеше да направи всичко с нож, от любов към изкуството. И на бодигардчето щеше да резне гръкляна…“

Известно време мисли за японеца от клипа — той му направи много по-голямо впечатление от филма, който и без това беше гледал. Номерът на японеца беше по-жесток от цифровите скокове от покрив на покрив. Цял живот да се трепеш на някаква безсмислена работа и да си пилееш половиния час свободно време на ден, като ходиш в караоке бар, хилиш се добродушно и пееш за Спайдърмен — за това беше необходима такава мистична храброст, че в сравнение с нея всичките подвизи на камикадзетата изглеждаха забавачница. Кой беше казал, че в отвореното общество героизмът изчезвал? Сорос май. Напротив, помисли си Стьопа, в него не остава нищо освен чист героизъм.