Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 71

Трябваше обаче да бърза. Ако Бинта беше казала истината. А засега всичко го потвърждаваше. До рождения му ден оставаше толкова малко време, че той почна да планира нещата още в леглото.

Нямаше време да организира нещата по проверен солиден канал. Да възложи случая пък на някой набързо намерен „професионалист“ не можеше. Онзи щеше да вземе парите, да каже, че всичко му е ясно и отляво, и отдясно, и после щеше да му звънне джедаят Лебедкин. Оставаше едно — да направи всичко сам.

Това не го плашеше — така щеше да е по-честно. Освен това можеше да е и по-безопасно. Кой би си помислил, че единият бъдещ партньор е претрепал другия? Както винаги в такива случаи, щяха да търсят някой студент идеалист с балтон до глезените.

Камуфлажната дегизировка, изпробвана в „Делта-кредит“, трябваше да се доусъвършенства. Към брадата Стьопа добави купено на битака расо и килимявка — така казваше на черната шапка на духовните лица, въпреки че не беше сигурен, че думата е точно тази. Пак на битака си купи и голям лъскав кръст, явно наскоро излят от водопроводен кран. Една стара ученическа чанта от изкуствена кожа направи облика му окончателно правдоподобен. На въоръжение освен това беше взет един стар квадратен часовник „Луч“ и офицерски ботуши. Докато слагаше всичко това в багажника на колата, Стьопа вече се чувстваше издирван по целия свят престъпник.

От страх той даже измисли как да се помоли на истинското божество, без ни най-малко да се отклонява от безсмисления християнски канон. Правеше се така: отначало той се обръщаше към тройката, като мърмореше: „В името на отца и сина и светия дух!“, а после сътворяваше четворката чрез кръстния знак. Разработваше метода върху бабички, които идваха при него по време на двете му тренировки в метрото. Важно беше да не сбърка реда и да не се прекръсти преди да е призовал Троицата (което, доколкото си спомняше, се правеше на черна меса).

След като проблемът с облеклото беше решен, дойде ред на въпроса за оръжието. Стьопа изобщо и не помисли да използва разните там автомати със заглушители, пистолети с лазерни мерници и други подобни холивудски варианти. Отначало се спря на един дълъг кухненски нож — солинген. На него имаше емблемка, която напомняше за разказа на Конан Дойл за танцуващите човечета, което го правеше подходящ за планираното кръвопролитие. След обстоен размисъл обаче Стьопа реши, че ножът не е подходящ — той едва ли щеше да успее да заколи жив човек.

От отдавна обаче имаше един страшен сувенир — стреляща писалка, немско производство, с кутийка патрони. Бяха си в кутията за пури „Монтекристо“, в която му ги бяха подарили. Патроните приличаха на фасове от дамски цигари — с бели хромирани гилзи и куршуми със стоманена сърцевина. Макар да беше малка, писалката беше страшно оръжие.

Стьопа я изпробва на вилата. От няколко метра тя пробиваше желязна кофа. Вярно, имаше и недостатъци — първо, изстрелът беше силен. Второ, писалката не беше удобна за държане и откатът беше болезнен. Трето, презареждаше се сложно — трябваше да се развинти, да се извади гилзата, после да се завинти с нов патрон вътре и да се запъне механизмът (скобичката отстрани леко щръкваше). Дълга процедура. Но пък всичко щеше да свърши с един изстрел. Черепът на Сракандаев едва ли беше по-твърд от петмилиметрова ламарина, особено на слепоочието.