Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 179

Виктор Олегович Пелевин

Като пример за такива фокуси и гадания вие споменахте модния напоследък роман „Пътешествие на Запад“. Понечих да възразя, понеже смятам тази книга за една от най-добрите творби на съвременната литература въпреки цялото й стилистично несъвършенство, но мислите ми изведнъж се насочиха в неочаквана посока. Историята за Царя на маймуните и за Танския монах е разказ за пътешествие, казах, а възможно ли е да се създаде повествование, в чийто център да е Пътят? След което вие предложихте да се разходим в планината.

Няма да повтарям колко съм ви благодарен, господин Дзян Дзъ-Я, за наученото, въпреки че начинът, по който ми го преподадохте, и до днес ме изпълва със страх. Още веднъж ви се извинявам, че се държах като неразумно дете.

Но онова, което се случи, беше толкова необикновено, че опитът да се скрия и досега ми се струва съвсем естествен. Колкото до нещастното недоразумение с корема ми, това, както ви е известно, често се случва след приемането на прашеца на петте камъка, особено ако в него има прекалено много цинобър. Тоест неудобно ми е не защото можете да ме помислите за страхливец — вие знаете, че не съм — а защото ви се наложи да ме търсите посред нощ в места, където и денем човек трябва да върви много внимателно.

Не отговарях на виковете ви не защото съзнанието ми беше помътено от нещо. Напротив, не си спомням някога преди да е било толкова ясно. Но то изцяло беше загърбило петте чувствени врати и се беше устремило към най-тайния чертог на ума, който пламтеше като огън. И тогава видях отблизо онова, до което толкова пъти се бях опитвал да се приближа чрез написаното в книгите и чрез разговори с постигналите истината. Видях Великия път, сам в себе си, как не се опира на нищо и не зависи от нищо. Разбрах защо е безполезно да се мъча да го постигна чрез размисли и разсъждения.

Ако уподобим построенията на ума на стълби, които трябва да ни издигнат до съкровеното, то ние ги опираме не до стените на замъка на истината, а само до отраженията на същите тези стълби в огледалото на собствения си разум и затова, колкото и самоотвержено да се катерим нагоре и колкото и високо да се изкатерваме, сме обречени накрая отново и отново да виждаме самите себе си, без да се приближаваме до истината, но и без да се отдалечаваме от нея. И колкото по-високи са стълбите ни, толкова по-високи стават и стените, защото самият замък се издига само когато се появяват онези, които искат да го превземат с пристъп, и колкото по-силно е желанието им, толкова по-непристъпен е той. Докато не започнем да търсим истината, тя не съществува. В това е истината.

Тази моя мисъл свърши със странен умствен скок — все едно мислех не по начина, както съм свикнал, а по някакъв съвсем невъзможен начин. И тук, господин Дзян Дзъ-Я, се прояви опитът ми в разкриване на престъпления, придобит от мен на държавна служба. Внезапно прозрях най-чудовищния заговор, съществувал някога в Поднебесната, след което ме налегна онзи пристъп на неудържим смях, който ви помогна да ме намерите в мрака. Този заговор, в който сме включени всички, без изобщо да се досещаме за това, е светът около нас. А същината на заговора е в следното: светът е само отражение на йероглифите.