Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 181

Когато се върнахме в имението, умът ми беше разтревожен и трябваше да положа усилия, за да мога да разговарям. Наистина, помислих си, въпреки всички бедствия, сполетели безбройните народи, никога дори един косъм не е паднал от нечия глава! Но не споделих тази мисъл с вас — нещо ми подсказа, господин Дзян Дзъ-Я, че веднага ще ми оскубят доста косми. Но когато ме попитахте бих ли могъл да направя току-що постигнатото тема за литературно произведение, без да мисля много, отговорих утвърдително. Нещо повече, помня, че думите ви („сега, когато смътно си представяте в каква посока да търсите онова, което безкраките и безглавите наричат Пътя“) ми се сториха обидни — бях сигурен, че съм постигнал истината — цялата и наведнъж.

Нямах никакви съмнения в способността си да осъществя замисленото — виждах и разбирах онова, което трябваше да изразя, също толкова ясно, както в момента виждам слънчевата светлина. И това разбиране ме изпълваше с такава сила, че не се съмнявах в способността на тази сила да се изрази. Да мисля за формата, в която щеше са стане това, ми се струваше преждевременно. Наистина, това беше момент на най-висше щастие — точно аз, чувствах го, щях да създам книга, невиждана книга, която нямаше да прилича на нищо от написаното някога, също както ясното и мощно състояние на духа ми не приличаше на нищо, което бях изпитвал дотогава. Може би тези думи ще ви накарат да се усмихнете, но в онзи момент ми се струваше, че съм избран от Небето, за да извърша нещо като деянията на Буда и Конфуций и дори да ги засенча.

Когато се върнах в столицата и свърших служебната си работа — беше се понатрупала доста, се заех с работата над книгата. Ако оприличим литературния талант на войска, поведох на тази война цялата си малка армия до последния войник. И ето че сега с тъга ви съобщавам за пълния провал на този поход. Но не бях разбит в боя. Аз не успях дори да се приближа до противника. И днес си мисля, че със същия успех можех да тръгна на бой с армия облаци или войска мъгли.

Причината за поражението ми сега ми се струва очевидна. Аз се опитвах да напиша за висшия принцип, чиято светлина бях видял ясно онази нощ. Но що за принцип е това? Все така не знам, ако разбираме под думата „знам“ способността да изложим на хартия нещо или да го обясним разбираемо на друг човек. Не мога да изплета от думите такава мрежа, че да успея да извлека с нея това чудо от мрака. И въпросът не е в малките ми способности. Ние можем да уловим само онова, което има форма, та дори то да е вода, приела формата на шепите ни, а това странно същество няма форма. Да му се придаде форма пък, без да го изгубим, не може, така че да го наричаме същество също е голяма грешка. Като се опитваме да го въплътим в знаци, ние приличаме на онзи, който ловял вятъра с шапката си и го отнасял в килера с надеждата след време да събере там цяла буря. А онзи, който твърди, че има книги, картини или музика, които съдържат в себе си Пътя, прилича на магьосник, който ни уверява, че богът на гръмотевиците живее в кратуната, окачена на колана му.