Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 178

В писмото си се интересувате запазил ли съм интереса си към идеята, родила се, когато ме угощавахте в имението си с прашеца на петте камъка. Опасявате се, че в гмежта на столичния живот може да съм забравил за преживяното през онази нощ. За да ви покажа колко е свежо всичко, което се случи, в паметта ми, ще си позволя да припомня обстоятелствата, в които се роди споменаваният от вас замисъл.

Говорехме за нищожността на съвременните съчинения в сравнение с великите книги от древността, причината за което според мен беше, че днешните хора са се отклонили прекалено много от истинния Път. Вие казахте, че във всяка епоха хората са на еднакво разстояние от Пътя и че това разстояние е безкрайно. Аз възразих, че съвършено мъдрите са учили да виждаме Пътя във всичко, което ни заобикаля, и че следователно той винаги е до нас. Тогава, господин Дзян Дзъ-Я, ако си спомняте, вие извадихте от калъфчето на пояса си феникс от бял нефрит, същия, който малко преди това бях искал да купя от вас за пет ляна злато, и попитахте още ли ми харесва. Помислих си, че одобрявате думите ми, и като предвкусвах чудесния подарък, отговорих утвърдително, но вие пак го прибрахте в калъфчето. Попитах какво означава всичко това. Да видиш Пътя и да го обладаваш не е едно и също, отговорихте вие.

Дълго се смяхме след тези думи; вие дори обърнахте с крак чайната дъска. Поради това, че едно наистина точно и съвсем трезво наблюдение породи у вас такова веселие, а също така и поради това, че цялото тяло ме сърбеше, заключавам, че към този миг прашецът на петте камъка вече е бил проявил изцяло въздействието си. Мислите ми се устремиха наведнъж на всички страни и си спомних как видях на пазара една принцеса от народа хунну, която вадеше от дебела греда пирони с онуй си място. И как тогава изведнъж осъзнах, че хунну не коват пирони, така че онова, което бях видял — тълпата около сцената, резките жестове и викове на облечената във вълчи кожи шаманка, вмирисаният й помощник, който забиваше пироните в гредата с парче от бронзова камбана — не е варварска идиотщина, а апотеоз на нашата собствена култура, която търси начин да се облече в зверска кожа, без при това да изгуби идентичността си.

Очевидно поради този спомен и известни мисли за столичния живот, споменах, че в наши дни занаятът на съчинителя се различава от съдбата на хунската принцеса единствено по това, че съчинителят трябва да забива пироните сам и че истинска опора на духа може да е само класическият канон. На това вие възразихте, че така е било винаги и че просто в тази епоха на упадък едновремешните панаирджийски номера ни изглеждат като свещенодействие. И че доколкото всяка епоха е епоха на упадък и на този свят се променят само лозунгите на управниците, така наричаният класически канон са просто надписите, които все още можем да прочетем на древните руини. И че точно затова във всяка епоха този канон е толкова неповторим и произволен. Но какво наистина е било свещенодействието на древните, добавихте вие тъжно, за това изродените им потомци не могат дори да гадаят — ако, разбира се, не са фокусници или съчинители.