Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 180

Но йероглифите, които го създават, не определят нищо реално и отразяват само другите йероглифи, тъй като всеки знак винаги се определя чрез другите. И няма нищо друго, никаква, така да се каже, истинска персона пред огледалото. Отраженията ни доказват истинността си, като ни препращат към други отражения. Човешката глупост, а също и най-гнусният грях човешки, се състои в следното: човекът вярва, че има не само отражения, но и нещо, което се е отразило. А такова няма. Никъде. Няма такова нещо. Никога не е имало. Нещо повече, няма го до такава степен, че дори да заявим, че го няма, означава да го създадем, та дори и в обърнат вид.

Представете си фокусник, който седи пред лампата и преплита пръстите си в сложни фигури, така че на стената се появяват сенки на зверове, птици, дяволи и красавици. А след това се уплашва до смърт от тези дяволи, влюбва се в красавиците и бяга от тигрите, забравил, че те са просто сенки от пръстите му. Бихме могли да го наречем безумец, ако самият той не беше просто сянка от знаците „фокус“ и „човек“. Целият свят е точно такъв театър на сенки; пръстите на фокусника са думите, а лампата е умът. В реалността ги няма не само предметите, за които намекват сенките, но дори и самите сенки — има само светлина, която на едни места е повече, а на други — по-малко. Така че на какво да се надяваме? И от какво да се страхуваме? Но пък като говоря за това, не държа лампата на истината в ръцете си, а просто въртя пред нея пръстите на думите и създавам нови и нови сенки. Затова по-добре изобщо да не си отварям устата.

След като осъзнах това, смисълът на древните текстове ми се разкри толкова ясно, все едно сам ги бях писал; тайнствените места в коментарите към тях станаха прозрачни като драскулките на дете за първа година в училище. Освен това разбрах защо няма никаква полза да ги четем. Ако небето се беше продънило тогава над мен или ме беше залял потоп, изобщо нямаше да ми направи впечатление. И това, че вие ме намерихте, преди да падна от някоя стръмна пътека в пропастта, според мен наистина е по милостта на Небето.

Какво още разбрах? Ами това, че не сме съдове, напълнени със съзнание, а просто изписани страници, които се люшкат в него като треви от летния вятър. Ние си мислим, че съзнанието е наше свойство; по съшия начин за една тревичка вятърът е нейна особеност, която понякога я превива към земята. И по своему тревичката е съвсем права. Как може тя да разбере, че вятърът не е само това? Тя няма с какво да погледне нагоре, за да види огромните облаци, които той носи над земята. Впрочем, ако имаше очи, тя най-вероятно щеше да реши, че именно облаците са вятърът — защото вятърът изобщо не може да се види.

Но най-поразителното е, че усещането „аз съм тревичка“ не възниква у тревичката, а у вятъра. Не тревичката, приведена към земята, мисли „ето го вятъра“; напротив, вятърът мисли „ето го вятъра“, когато навежда тревичката — нали затова разнася семената по земята. Всичко, което й се струва на тревичката, всъщност се струва на вятъра, понеже само на него може да му се струва. Когато духа тревичката, вятърът става тревичка; когато духа планината, става планина. Тревичката цял живот се бори с вятъра, но животът й се живее от същия този вятър, с който тя се сражава. Затова нито с тревичката, нито с планината, нито с човека всъщност нищо не може да се случи. Всичко става само с вятъра, а за него наистина не може да се каже, че има място, откъдето идва или където отива. Така че нима с него изобщо може да се случи нещо?