Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 177

Може би в опита ми да стигна до кукловода с меча си се виждаше величието на бунта срещу небесата? Ха! Не е така. Това по-скоро приличаше на чудовищен анекдот, на който не можеш да спреш да се смееш именно защото е чудовищен. Оказва се, че не можеш да убиеш дори кукла. Куклите не умират — просто играта с тях свършва. Докато принцът се преструваше на дракон, драконът замисляше убийство. Вероятно бях злата кукла. Но този, който си играеше на мен, е добър. Затова виждам главното. Виждам истинския мен — него. По-точно, той вижда себе си, но то и не може иначе. И това, че го знам, прави всичко останало незначително.

А сега, безкрайно прекрасен, невидим за всички, освен за самия себе си, той отмества погледа си от мен и Юкио Мишима изчезва. Остава само той. Онзи единствен гост на празника Бон, който вечно идва на гости на самия себе си. А главата на Мишима, обезобразена от неловкия удар на меча, все така се търкаля и търкаля по червения килим и никога няма да стигне до края.

ЗАПИСКИ ЗА ТЪРСЕНЕТО НА ВЯТЪРА

Разказ

Писмо на студента Постепенност в подредбата на

хаоса до господин Изящество на мъдростта

Отговарям на писмото ви, господин Дзян Дзъ-Я, с известно закъснение. То се дължи на събития, слухът за които вероятно вече е стигнал до вашите селения. Не пострадах по време на размириците; моля се и вие да сте избегнали бедствията. Не е изминало чак толкова много време от дните, когато под песента на цикадите вдигахме чаши в Жълтите планини, а колко неща се промениха! Мнозина, до вчера опора на Поднебесната, станаха на прах; други, тогава в зенита на могъществото и славата си, сега са опетнени с позор и имената им приличат на разграбени гробници. Само планините и реките са си същите, но струва ми се, че и те бавно променят облика си — и ще минат няколко поколения и нищо вече няма да напомня за миналото.

Това не бива да ни учудва, разбира се, защото в промените е единственото постоянство, дарено ни от Небето. Онзи, който е стъпил на Пътя, не се плаши от промените, понеже душата му е дълбока и в нея винаги цари покой, каквито и вълни да бушуват по света. Не бива да се плашим от тези вълни — те са само мнимости, подобни на слънчеви отблясъци по седефа на мида. От друга страна, не бива и прекалено да се стремим към покоя — и покоят, и вълнението са проява на едно и също, а се отбиваш от съкровения път точно тогава, когато решиш, че едни мнимости са по-важни от други.

Впрочем, господин Дзян Дзъ-Я, мислите ми сигурно ви карат да се усмихвате. И наистина, смешно е, когато един неук разсъждава за това какво би трябвало да чувства човек, постигнал Пътя, че на всичкото отгоре и в писмо до този човек. Единствено вашето вечно презрение към думите ми дава надежда, че ще простите на един беден литератор и този път. Наистина всичко е точно така, както обичате да казвате — три думи пораждат десет хиляди беди!