Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 176

Виктор Олегович Пелевин

Беше много отдавна. Покрай къщи минаваше празнична процесия. Отпред вървеше свещеникът с маска на свещения лисугер и размахваше жезъла си — медните халки дрънчаха. След него носеха раклата за приношения, а зад нея беше черно-златният олтар, увенчан със златната птица Хоо, която блестеше на слънцето. Отвън имаше червени и бели шнурове, резба и много позлата. А в самия олтар имаше просто куб празнота. Празнотата ми заприлича на къс нощен мрак в контраст със сиянието на летния ден и ми стана страшно, защото съвсем ясно усетих как този люшкащ се в такт с движенията на тълпата обем на небитието, като някакъв изначален принц, властва над слънцето, празника и веселящите се хора — и като усетих това, разбрах, че не олтарът се люшка в такт с шествието, а цялото световно пространство се люшка в такт с движенията на куба празнота в олтара, защото вътре в него е целият свят — и аз, и слънцето, и земята и небето, вътре са родителите ми, всички живи и мъртви, раят и адът, боговете и дяволите и още много, много неща. Уплаших се и побягнах да се скрия вкъщи. Но тълпата, все едно й беше заповядал черният принц, нахлу в двора ни и дълго крещя под прозорците…

Оттогава се криех от принца. Криех се от него така, както криех от очите си с пръсти редовете, които правеха любимата ми приказка не такава, каквато исках. Но това не означаваше, че принцът не ме виждаше — всъщност аз не го виждах.

Драконът беше не само сляп, но и глупав. Не разпознаваше принца дори когато се срещаха над страниците на „Хагакуре“. Тялото ни получава живота от пустотата, казва Дзете, но това ми се струваше схоластика; честно казано, мислех, че той просто се съобразява със суеверията на епохата, също като Монтен, който час по час прекъсва разсъжденията си, за да свали шапка на католическата догма. Съществуването там, където няма нищо, ми изглеждаше безсмислица дори в устата на Дзете, а пък думите за кукленото представление бяха за мен въплъщение на мъжкия му нихилизъм. Мускулестата фигурка си имаше важна работа — вдигаше меча, за да си разпори корема. Що за идиотска карикатура беше животът ми. Може ли, впрочем, човешкият живот да не е карикатура?

Мислех си, че гостът на празника Бон съм аз, но аз бях само кукла. Сега тази кукла домисля единствената останала й мисъл и ще изчезне. Ще остане кукловодът, който веднъж я погледна право в очите от паланкина с олтара през един горещ летен ден. Къде трябваше да го търся? Къде се криеше той — онзи, който беше направил механизма ми? Всъщност да се скрие май е единственото, което той никога не е можел. Но къде да го търсим все пак не е ясно, защото освен него няма нищо друго. Може би точно затова никой не може да го намери.

Но в това няма нищо страшно. Хората не са огледало, в което той гледа, за да види себе си, те са кукли и играят пред него представление след представление. За да танцувам пред очите му, не е необходимо да ми слага пружина от банела. Аз съм просто негова мисъл и той може да ме мисли както си поиска. Но след като не мога нито да го видя, нито да го пипна, той също е просто моя мисъл. И на това място, сблъскал се сам със себе си, умът млъква.