Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 175

Но тя не прилича на обикновените мисли на обикновените хора. Тя не прилича изобщо на нищо. Все едно призрачен розов храст е разцъфнал в пустотата, та в следващия момент да окапе и да изчезне завинаги — като дробове, появили се за едно-единствено вдишване. Този храст е моят ум. И моята последна мисъл. Виждам точката, където се събират всички конци, дърпали живота ми. Колко странно — тази точка е толкова очевидна, и все пак приживе не я бях забелязвал. А сега, когато на изчезващия ми храст разцъфна последната роза, аз не мога да я докосна с устни. Най-странното е, че дори в толкова пъти препрочетената „Хагакуре“ не намерих ключове за вратите си, въпреки че те бяха съвсем явни.

Ето например това място за китаеца, който украсявал дрехите и мебелите си с изображения на дракони. И дотолкова прекалявал, че привлякъл вниманието на драконския бог. И тогава зад прозорците на китаеца се появил истински дракон и бедният човечец умрял от страх. „Вероятно — меланхолично отбелязва Дзете — той е бил от онези, които говорят възвишени слова, а в живота се държат другояче“. Смъртта в живота ми беше също такъв дракон, тя беше сокът, с който напоих не само книгите си, но дори и името си, като го пренаписах с йероглифите „очарован от смъртта дявол“. Бях горделив и се зарекох, че ще мога да погледна в очите драконския бог, когато се появи пред мен, и че думите ми няма да се разминат с делата ми. И не само очаквах това, сам го търсех. Но кой беше този драконски бог?

В детството си четях и препрочитах приказката, в която прекрасният принц намира смъртта си в пастта на дракон. Толкова пъти, че съм запомнил един откъс наизуст.

„Драконът почна да яде принца — костите му се трошаха и пукаха. Разкъсваният юноша страдаше ужасно, но понасяше мъките. Накрая чудовището го разкъса целия. Тогава принцът внезапно се изцери и изскочи от пастта на дракона. По него нямаше дори драскотина. А драконът падна на земята и умря“.

Принцът държал под езика си вълшебен елмаз, който му връщал живота. Но мен не ме интересуваше елмазът — омагьосан и развълнуван от близостта на смъртта, аз негодувах, че принцът остава невредим. В крайна сметка разбрах как да направя тази история съвършена. Достатъчно беше да закрия с пръст няколко думи:

„Разкъсваният юноша страдаше ужасно, но понасяше мъките. Накрая чудовището го разкъса целия. Тогава принцът внезапно… падна на земята и умря“.

По същия начин, както постъпвах с тази приказка, се опитвах да постъпвам и с живота си. Опитвах се да убия принца, като си мислех, че няма нищо по-прекрасно от загиващата красота. Сега това ми е смешно. Но най-смешното е, че мислех, че аз съм принцът.

А всъщност бях драконът. И сега, когато драконът падна на земята и умря, принцът изскочи от пастта му — и по него наистина няма дори драскотина. Принцът не може да бъде убит, колкото и да се мъчи драконът да го убие. Той не може да бъде ухапан, не може да бъде дори одраскан, въпреки че няма елмаз под езика, нито дори език. Знам това много добре, защото го виждам, както ми беше обещано до огъня в пустото планинско селце. Знам, че е той, защото вече съм го виждал.