Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 128

Спомените на покойния Зизи — не са документирани никъде и са стигнали до нас само в устен преразказ — са прекалено нестабилна основа за твърдения, които могат да доведат до юридически последици. Поради това няма да назоваваме професора, обучавал Кика. Той все още е жив и здрав и гръмкото му име е известно не само в професионалните кръгове. Ще се ограничим само с намек: става дума за философа, който през последните години се позиционира като секссимвол на мислещата французойка от четиридесет и пет до шестдесет годишна възраст.

Повтаряме — не можем да твърдим, че колегата на Нафъков е казвал истината. Трудно е все пак да не забележим, че думите му обясняват много неща — и привързаността към телевизионния канал „Кика“, и болезнената, с ясен знак „минус“ отдаденост на Нафъков на френската философия, чието охулване става основната страст в живота му. Тук ни се ще да добавим: всичко това щеше да е смешно, ако не беше толкова страшно. Но преди да преминем към страшната част на нашата история, да свършим със смешната — защото едното се прелива в другото постепенно и незабележимо.

Кика смята себе си за мислител, далеч изпреварил френските си учители. Това личи дори от заглавията на първите му произведения: „Бодрият Бодрияр“, „Дерида, хайде да…“ и така нататък. Трудно е да се каже нещо по отношение на тези текстове — за неподготвения те са също толкова неразбираеми, колкото и разглежданите в тях съчинения на великите французи. Отзивите на подготвените пък са мъгляви и многословни; просто няма как да не стигнем до извода, че без сорбонския професор и инжекцията му свещен огън не е възможно не само да се разбере нещо в съчиненията на Нафъков, но дори и да се оцени професионалното им равнище. „Гениален дебил“, „звездно нищожество“ и тям подобни уклончиви епитети, с които награждават Нафъков привлечените от Интерпол експерти, не само не помагат на следствието, а напротив, объркват го още повече, като пораждат усещането, че съвременните философи са нещо като международна банда цигани конекрадци, които при всяка възможност с викове и свиркане изчезват в мрака с последните остатъци от яснотата на изказа и здравия разум.

Името на най-известното произведение на Кика — „Македонска критика на френската мисъл“ — без съмнение отразява семейната му драма и намеква за Саша Македонеца, легендарния убиец на Нафъков-старши. Това съчинение, което почва като спомени за детството, за да премине в интимен дневник, философски трактат и техническо описание, е странна смесица от преливащи един в друг пластове текст, на пръв поглед изобщо несвързани помежду си. Чак при внимателен прочит виждаме кошмарната логика на автора и стигаме до възможността да надникнем във вътрешните му измерения — уникална възможност, тъй като маниаците рядко ни оставят отчет за хода на мислите си.