Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 130

След като резпердушинва идейните си наставници с един-два изстрела, Кика многозначително пита: защо френската философия изобщо съществува? Отговорът му е следният: това е интелектуална дрънкалка, платена от транснационалния капитал изключително с целта да отклони вниманието на човечеството от страшната и позорна тайна на цивилизацията.

Кика смята, че е първият, който вижда тази тайна в цялата й ужасна простота. Зародишът, от който се пръква манията му, кротко си е дрямал в книгата на Бодрияр „Символичната размяна и смъртта“. Ще приведем тези съдбовни думи малко по-долу, за да разберем реакцията, която предизвикват у Кика: трябва все пак да си представим взривоопасната смес, забъркана в съзнанието му към този момент. Това не е трудно — в „Македонска критика“ той отделя много място на спомените си, очевидно предвкусвайки вниманието на историците.

Кика започва разказа си с това каква роля играе в живота му нефтът. Още като дете той разбира, че благосъстоянието на семейството му зависи от него — и реагира по детски непосредствено. На стената в кабинета на Нафъков-старши години наред виси рисунка на синчето му: зловещ мъж, приличащ на Синята брада или може би на Карабас Барабас, е зинал към небето и държи кръгла съдина с контурите на континентите и от нея в устата му се лее тъничка черна струйка. Отдолу с разкривени разноцветни букви пише: „ТАТИ ПИЕ КРЪВТА НА ЗЕМЯТА“. До тази рисунка е окачена друга, доста интересна — изобразен със запекла се нефт снежен човек с главата на Ленин (мустаците и брадата на Илич са нарисувани с бяло и затова снежният човек прилича повече на Кофи Анан). Под рисунката има стихче, съчинено от мама:

Що за черен капитал всичко земно е събрал? И каскетчето му — брей че! И познайте: е… — еврейче!

Когато попораства, Кика потъва в книгите. От безбройните детски енциклопедии, които му купува баща му, му става ясно, че нефтът не е кръвта на земята, както наивно си е представял, а нещо като горяща тор, образувала се от живите организми, населявали планетата в дълбоката древност. Кика е потресен, когато разбира, че динозаврите, които на пръв поглед могат да бъдат възкресени само от компютърната анимация, не са изчезнали безследно, а съществуват и днес — във вида на гъстата миризлива черна течност, която татко му вади изпод земята. Когато тази мисъл го осенява за пръв път, той пита баща си: „Тати, колко динозавъра излапва за един час нашта кола?“ Тези думи, които баща му приема като детински глупости, се оказват, както виждаме, нещо много сериозно.

Малкият Кика естествено се интересува не само от нефта. Също като другите деца, той си задава съдбовни въпроси, чиито отговори не знае нито един от големите. Баща му му отговаря както може и засрамен разбира, че не разбира нищо за този свят — света, в който изкарва толкова пари; с две думи, всичко е като в най-нормално семейство. Един път Кика го пита къде отиват хората, след като умрат.