Читать «ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))» онлайн - страница 124

Първо, искаше да свърши докрай с числата. Въпреки че те вече не играеха никаква роля, кой знае защо, мисълта, която му хрумна веднага след мълнията над дзен каменната градина — да запише числото „34“ с двоичен код — не му даваше мира.

Той отиде в стаята, седна и взе лист и молив. Помнеше как се прави това още от университета. Трийсет и четири се получаваше от две на първа степен плюс две на пета. Коефициентите при всички останали степени, от нулева до четвърта, бяха равни на нула. И трябваше да се запишат отдясно наляво. Резултатът беше

100010

Стьопа веднага разбра, че е получил поредната хексаграма от „Книгата на промените“. Започваше да става интересно. Той се обади на Простислав.

— Ало? Трябва ми една консултация. Какво значи това — втората и шестата линии са непрекъснати, а останалите са прекъснати?

— Грешки на младостта — отговори Простислав.

— Какви грешки на младостта?

— Хексаграмата се казва така — „грешки на младостта“. Четвърти номер. На китайски — мън. Друг превод е „недоразвитост“.

— Ясно… — прошепна Стьопа.

— Е, щом ти е ясно, добре. Иначе как си? Чух, че си имал някакви неприятности.

— Дреболии — каза Стьопа. — Никой голем няма проблем.

— А… Стига и отляво, и отдясно, всичко значи да е ясно, хе-хе… Е, хайде. Трябва да такова… да си кърпя валенките.

Стьопа затвори. С числата всичко му беше пределно ясно. Както и с хората. Помисли си какво още му остава да свърши. Можеше да прослуша телефонните секретари в двата си апартамента в Москва — отдавна не го беше правил. Първият беше празен. На втория имаше съобщение.

— Здравей — чу се в слушалката невъзможен глас. — Сракандаев се обажда. Не знам какъв телефон е това, домашен, служебен, не знам дори дали е твой. Този ми дадоха. Аз вече съм в Москва, а ти сигурно си още в Петербург. Виж сега, ако не броим някои глупости, всичко е направо вълшебно. Затварям очи и се смея… Добре де, и аз не обичам нежностите по телефона. Като се видим, ще си поговорим. Пожелавам ти всичко най-евентуално. И най-важното, Стьопка — винаги да чуваш тихия глас на истината…

Прозвуча сигнал. Стьопа натисна звездичката, после четворката. Слушалката изписука и един механичен глас каза „no message“. Сракандаев вече не съществуваше.

Коментарът към пета позиция на хексаграмата „Мощта на Великото“ казваше: „разкаяние няма“. А имаше. Въпреки двойния капан му беше мъчно за Сракандаев. И не само заради изгубените пари. По същия начин му беше мъчно за прегазеното от кола магаренце, което беше видял като дете на почивка в Сухуми. Но какво можеше да направи сега? В подобна ситуация Разколников беше казал пред всички — аз съм убиецът. Стьопа можеше да се качи на стъпалата пред паметника на Достоевски, да си нахлузи мръсните уши на Сракандаев и да зареве така, че да го чуе целият площад: „И-аааа, и-аааа, и-аааааз!“

Но на Сракандаев едва ли му беше нужна такава епитафия. На него вече нищо не му беше нужно. А самият Стьопа възнамеряваше да направи нещо, което щеше да заличи всички съмнения по повод на живота му.