Читать «Чапаев и Пустотата (откъс)» онлайн - страница 4

— Как се казваш? — попитах казака.

— Игнат, — отговори той. — А ти, значи, си Пьотр?

— Да, — казах аз. — Откъде знаеш?

Игнат се подсмихна.

— Аз съм от Дон, — каза той, — а ти сигурно си от столицата?

— Да, — казах аз, — от Петербург.

— А ти по добре при огъня не ходи. Господин баронът не обича да му пречат, когато ще пее. Дай с тебе тука да седнем и да слушаме. Каквото не разбереш, аз пък ще ти го обясня.

Свих рамене и седнах на земята, кръстосвайки нозе по турски.

Настина, около огъня ставаше нещо странно. Казаците с жълтите папахи се разполагаха в полукръг, а баронът, съвсем като хормайстор, застана пред тях и вдигна ръце.

— Ех, вечер, веееечер, — запяха строгите мъжки гласове, — сън не ме лоооови…

— Обичам тази песен, — казах аз.

— Как можеш да я обичаш, началство, като никога преди не си я чувал — попита Игнат, присядайки до мен.

— Защо да не съм я чувал? Това е стара казашка песен.

— Не, — каза Игнат. — Бъркаш се. Тази песен господин баронът специално за нас съчини, да я пеем и да мислим. А за да я запомним по-лесно, думите в нея са същите, като в старата песен, за която ти говориш — и думите, и музиката.

— Тогава в какво се състои неговото участие? — попитах аз. — Имам предвид, как може да се различи тази песен, която е била преди, от тази, която господин баронът е съчинил, ако и думите са същите, и музиката?

— Ами в песента, която господин баронът съчини, смисълът е съвсем друг. Ти послушай, пък аз всичко ще ти обясня. Чуваш ли как пеят: „Сън не ме лови, а сън ми се привижда“. Знаеш ли това какво значи? Че макар сън да не те лови, ще ти се привиди като в сън, чаткаш ли? Демек, разлика няма — ако щеш спи, ако щеш недей, от съня няма да избягаш.

— Разбирам, — казах аз. — А по-нататък?

Игнат изчака следващия куплет.

— Ето, — каза той. — Слушай сега. „В съня ми се привижда конят ми от врана се подплаши, под мен се разигра“. Тук вече мъдрост голяма е скрита. Ти си човек грамотен, знаеш сигурно, че в Индия има такава древна книга — Ебанишада.

— Знам, — казах аз, спомняйки си неотдавнашния разговор с Котовски.

— Е, те там е написано, че за човека умът е като за казака — коня. Все напред ни движи. Само че господин баронът казва, че днес светът се е объркал. Никой не може със своя си кон да се оправи и затова конят прави к’вот си ще и не конникът го направлява, а конят води човека където си иска. Където му щукне на коня, там и отива. Господин баронът дори специална книга обеща да ни донесе, „Конникът без глава“ се казвала и специално за тия работи била написана. Но все забравя… Нали са все заети хората…

— А после какво? — прекъснах го аз.

— После? Какво после. „А есаулът наш сънят ми разгада. Ще пропадне, казва, буйната ти глава“. За есаула е ясно — това е господин баронът. И за главата е ясно — всичко е по Ебанишадата. Щом умът така се е разлудял, че сам не знае къде върви, значи няма къде — ще пропадне. Тук обаче има и друг смисъл. Наскоро господин баронът ми го каза на ухото. Такъв смисъл, че цялата тази хорска мъдрост изобщо трябва да я зарежем. Няма за какво да се жали, каза господин баронът, няма за какво, защото всичко това не засяга най-главното. Затова се пее, че не ти ще пропаднеш, а само буйната ти глава. А на нея и без това така є се пада.