Читать «Чапаев и Пустотата (откъс)» онлайн

Виктор Пелевин

Чапаев и Пустотата (откъс)

Отдалечих се от прозореца, седнах на кревата и изведнъж си спомних, че бойците наричат тези колесници с непонятната дума „тачанка“. Произходът на този термин бе загадъчен и тъмен — докато си обувах ботушите прехвърлих наум всички възможни етимологически варианти, но не намерих нито един удовлетворителен. Е, хрумна ми един каламбур: „тачанка“ — „touch Anka“. След вчерашното обяснение с Анка обаче, самият спомен за което ме накара да се изчервя и намръщя, решително нямаше с кого да споделя тази шегичка.

С подобни мисли се спуснах надолу по стълбата и излязох на двора. Някой ми каза, че Котовски искал да ме види в щабния хамбар и аз, без да губя време, се отправих натам. На входа стояха двама часови в черни униформи — като преминах покрай тях те застанаха мирно и отдадоха чест. По напрегнатите им лица разбрах, че добре ме познават — за съжаление обаче контузията бе изтрила имената им от паметта ми.

Котовски в плътно пристегнат кафяв френч седеше зад масата. Беше сам в стаята. Забелязах мъртвешката бледност на лицето му — сякаш бе покрито с дебел слой пудра. Явно бе започнал с кокаина от ранни зори. До него на масата стоеше прозрачен цилиндър, в който се виеха и бавно източваха нагоре облачета разтопено бяло вещество. Това беше лампа, състояща се от спиртник и дълга стъклена колба, където в оцветен глицерин плуваха парчета восък. Преди пет години тези лампи бяха много модерни в Петербург.

Котовски ми подаде ръка. Забелязах, че дланта му леко притреперва.

— Не знам защо, но още от зори — каза той, повдигайки към мен ясните си очи, — си мисля какво ли ни чака зад капака на ковчега.

— Смятате, че нещо ни чака? — попитах аз.

— Може би се изразих несполучливо — каза Котовски. — Да го кажем така: мисля си за смъртта и за безсмъртието.

— И откъде у вас това настроение?

— О, — каза Котовски с хладна усмивка, — всъщност то не ме е напускало след един паметен случай в Одеса. Впрочем това няма значение.

Той скръсти ръце на гърдите си и посочи с брадичка към лампата.

— Погледнете този восък — каза той. — Проследете какво става с него. Той се разтапя на спиртника и неговите капки, приемайки най-причудливи очертания, се издигат нагоре. Като се издигат, те изстиват; колкото по нависоко отиват, толкова по-бавно се движат. Накрая, в някаква точка, те спират и започват да падат обратно.

— В това има някакъв платонов трагизъм — казах аз замислено.

— Възможно е. Но аз не за това. Представете си, че застиващите капки, които се изкачват нагоре, притежават съзнание. В такъв случай веднага при тях възниква проблемът за самоидентификацията.

— Без съмнение.

— Тук започва най-интересното. Ако някой от тези отломъци восък смята, че той е формата, която е приел, то той е смъртен, защото формата ще се разруши. Но ако разбере, че той е восък, то какво може да му се случи?

— Нищо — отговорих аз.

— Именно, — каза Котовски. — Тогава той е безсмъртен. Целият фокус е в това, че за восъка е много сложно да разбере, че той е восък. Да осъзнае изначалната си природа му е практически невъзможно. Как да забележи това, което в самото начало е било пред очите. И дори преди съществуването на каквито и да било очи. Защото единственото, което восъкът забелязва, е своята временна форма. И той си мисли, че той е тази форма, разбирате ли? А формата е произволна — всеки път тя възниква под въздействието на хиляди и хиляди обстоятелства.