Читать «Чапаев и Пустотата (откъс)» онлайн - страница 2

— Прекрасна алегория. Но какво следва от нея? — попитах аз, спомняйки си нашата вчерашна беседа за съдбата на Русия и лекотата, с която той прехвърли разговора към кокаина. Подозирах, че той иска да получи остатъка от моя прах и постепенно насочва разговора натам.

— Следва това, че единствения път към безсмъртието за капката восък е да престане да смята, че тя е капка, и да разбере, че си е восък. Но доколкото нашата капка е способна да забележи само собствената си форма, тя през целия си кратък живот се моли на Господ Восък за спасението на формата си, макар тази форма, ако се замислим, да няма никакво отношение към нея. При това всяка капчица восък притежава същите свойства, които притежава и целият обем. Разбирате ли? Една капка от великия океан на битието всъщност е целият този океан, свил се за миг в големината на капка. Но как да обясним това на капките восък, боящи се от всичко най-много именно за мимолетната си форма? Как да вкараме тази мисъл в тях? Та нали именно мислите водят към спасение или към гибел, защото спасението и гибелта също всъщност са мисли. Май в Упанишадите се казваше, че умът — това е кон, впрегнат в колесницата на тялото…

Тук той щракна с пръсти, сякаш изведнъж му е дошла някаква неочаквана мисъл в главата и вдигна към мене хладен поглед:

— Впрочем, като заговорихме за коне… Не смятате ли, че половин буркан кокаин за двойка орловски дорести…

Внезапен трясък ме блъсна в ушите и ме накара да отскоча. Лампата, стояща до Котовски, избухна, обливайки масата и картата с водопад от глицерин. Котовски скочи назад и в ръката му, неизвестно откъде, се появи наган.

На вратата стоеше Чапаев с никелиран маузер в ръка. Беше облечен в сив кител, пристегнат с портупей, носеше папаха с косо закачена лента от моаре и подшити с кожа черни бричове с тройни лампази. На гърдите му блестеше сребърна пентаграма (спомних си, че я бе нарекъл „Орден на Октомврийската звезда“), а до нея висеше малък черен бинокъл.

— Добре говореше ти, Гриша, за капката восък, — каза той с хрипкав, тънък глас, — ама сега какво ще кажеш? Къде ти е укиана на битието?

Котовски зашеметено погледна към мястото, където до преди малко стоеше лампата. На картата се разтичаше огромно мазно петно. Слава богу, фитилът на спиртника бе загаснал при избухването, иначе стаята вече щеше да е в пламъци.

— Формата, восъка — кой е създал всичко това — попита Чапаев заплашително. — Отговаряй!

— Умът — отговори Котовски.

— А къде е той? Покажи го.

— Умът — това е лампата — каза Котовски. — Беше.

— Ако умът — това е лампата, къде ще отидеш ти, когато тя се разбие?

— Какво е тогава умът — попита Котовски объркано.

Чапаев стреля още веднъж и куршумът превърна мастилницата, стояща на масата, в облак от сини пръски.