Читать «Чапаев и Пустотата (откъс)» онлайн - страница 5

Игнат замислено подпря брадичката си с ръка и замълча, заслушан в песента.

Ветри зли задухаха ветри зли от изток. И свалиха жълтата шапка от буйната ми глава.

Почаках малко за коментар, но такъв нямаше. Тогава реших да наруша мълчанието.

— За ветровете от изток мога да се досетя, — казах аз, — дето се вика, ex orienta lux. Но защо свалят шапката?

— За да се освободим от привързаности към този свят.

— А защо шапката е жълта?

— Защото сме Гелугпа. Затова и шапките ни са жълти. Ако бяхме Кармапа, шапката щеше да е червена. А ако бяхме Бон-по, както е по Дон, щеше да е черна. Същността обаче е една. Щом главата ти ще пропадне, какво значение има какъв цвят е шапката на нея? От друга страна — там където започва волята, цветовете вече нищо не значат.

— Да, — казах аз, — добре ви е обучил господин баронът. Само че какво ще кажеш за най-главното — какво започва тогава, когато буйната глава пропадне?

Игнат въздъхна тежко.

— Е, баш тука е фокусът, — каза той. — Господин баронът всяка вечер за това пита. А никой не може да му каже, колкото и да се мъчат. Знаеш ли какво става, когато някое от момчетата отговори на този въпрос?

— Откъде да знам — казах аз.

— Господин баронът веднага го командирова в Особения Полк на Тибетските Казаци. Това е много особен род войски. Може да се каже, че това е цветът и славата на цялата Азиатска Конна Дивизия. Макар че, ако се замислиш, каква работа има такъв полк в конна дивизия — тия, които служат в него, яздят не коне, а слонове.

Помислих си, че пред мен най-вероятно стои някой от онези родени лъжци, които са в състояние да съчинят изключителна по своята неправдоподобност история, като обаче насищат с такова количество реални детайли, че поне за секунда те карат да повярваш в нея.

— А как ще сече със сабята от слона? — попитах аз. — Няма ли да му е малко неудобно?

— За неудобно — неудобно е, но службата си е служба. — каза, подсмихвайки се Игнат и вдигна очи към мен. — Май не ти се вярва, а, началство? Като не искаш — недей. И аз не вярвах. Докато не отговорих на въпроса на господин барона, също не вярвах. А сега вече няма нужда и да вярвам, защото зная всичко.

— Значи ти си отговорил на онзи въпрос?

Игнат важно кимна с глава.

— Затова и си ходя така по полето, а не се тъпча край огъня.

— И какво отговори на барона?

— Аз каквото съм отговорил, на тебе работа не ти върши, — каза Игнат. — Тук не с устата трябва да се отговаря и не с главата.

Известно време мълчахме. Игнат сякаш се замисли за нещо. След това изведнъж вдигна глава.

— Ето го и господин барона. Време е, значи, да се сбогуваме с тебе.

Огледах се и видях високата слаба фигура на барона. Той идваше към мястото, където седяхме двамата с Игнат. Игнат стана, а аз за всеки случай последвах примера му.