Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 21

Погледнах след тях с известно безпокойство, но ме мързеше да ставам. „Нищо няма да им се случи“ — си казах.

Но след няколко минути се случи. Братлето и Володка изскочиха иззад камъните и хукнаха към нас, като крещяха нещо.

Скочихме.

Те долетяха възбудени, но не уплашени, а радостни:

— Елате, бързо! Намерихме лодка!

8.

Скалната верига се врязваше навътре в морето на около седемдесет метра, после рязко свиваше и продължаваше край брега, постепенно разпадайки се на отделни камъни — като линия, която изведнъж се разпада на тирета и точки. Тази невисока каменна бариера образуваше малко заливче. Само на някои места вълните успяваха да се прехвърлят през нея. Водата тук беше почти спокойна. В най-тихото място, където веригата правеше завой, опряна до скалата, стоеше малка платноходка.

Стигнахме до нея по каменния гребен.

Лодката имаше тясна висока кърма със сложна резба, широк корпус, по който минаваше пояс от също такава заплетена резба, здрава мачта и дълга рея със свито под нея платно.

Братлето първо скочи в лодката. Последва го, разбира се, Володка. Платноходката се разлюля, сякаш събудена от сън.

— Като за нас е приготвена! — весело каза Володка.

Братлето хвана румпела. Рулят безшумно се завъртя в медните си панти.

Ние с Валерка също скочихме вътре.

— А може ли така, без да питаме? — попитах аз Валерка. — Тя сигурно си има собственик. Някой е дошъл с нея тук…

— Дошъл е преди петдесетина години — отвърна щурманът Ден. — Я виж колко е стара.

Наистина в тънките пролуки на обшивката и около шпанхоутите блестеше донесеният от вятъра пясък. Дървото на планшира беше избеляло, железните втулки на ключовете — покрити с морска ръжда.

— Та тя сигурно е изгнила.

— Не, това дърво не гние. Виж, платното… Платното беше триъгълно, подобно на онези, които у нас се наричат „латински“. То се залюля, когато го разгърнахме, заплющя под вятъра.

— Хубав плат — каза Валерка, — минерално влакно. То също не гние.

— Като капрона ли е? — попита Братлето и попипа омотаното около кръста му въженце.

— Като него — съгласи се Валерка.

Володка се обади нетърпеливо:

— Щом има лодка, значи трябва да се плава с нея. Инак за какво е тук?

Валерка седна до румпела, а на мен подаде шкота — меко въже, завързано за долния ъгъл на платното.

— Дръж го така, че да не плющи. Братлето и Володка смъкнаха от каменната издатина въжената примка, която удържаше лодката, и отблъснаха носа от брега.

И тръгнахме!

Отначало не много бързо, но когато каменният гребен свърши, вятърът налетя върху платното, изопна го — и се понесохме.

— Поворот! — каза Валерка.

Лодката обърна нос към открито море, платното се прехвърли към другия борд, долният ъгъл ме шибна по ухото и едва не ме изхвърли във водата.

— Дръж! — закрещя Валерка. — Нали ти казах — поворот!

Много ми се искаше да изглеждам като морски вълк, затова задърпах с всички сили. Братлето и Володка се хвърлиха да ми помагат. Лодката весело се носеше по разгърнатия, разчертан със съскащи бели гребени син океан.