Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 19

Преброих до пет, рязко се промуших между клоните, прицелих се и хвърлих лястовицата. Отначало тя полетя добре, но пред самия прозорец пропадна към земята. И сърцето ми пропадна. Но лястовицата се издигна отново, влетя в стаята и клъвна белия абажур. И падна върху масата.

Момичето трепна. Взе я и се обърна към прозореца. Гледаше право към ябълката. Към мен!

Шумно скочих в тревата. Тромаво, но бързо прехвърлих оградата и хукнах по уличката. Дишах отчаяно, с хлипане. Странно чувство, едновременно на срам и радост, обгаряше лицето ми. Та тя ме видя! С моята бяла матроска пред тъмната ограда — разбира се, беше ме видяла! Беше ме познала… Нека! Нека да ме е познала!

Едва пред нашата врата видях, че от ръкава се е откъснало парченце плат.

— Толкова много ли си тичал? — попита мама. — Кипиш като самовар.

— Мамо… не се сърди. Аз, без да искам, я скъсах…

Мама въздъхна и отиде за конци.

… Беше ли се случило това, или не?

Когато се върна, ще попитам Варя — не е ли влетяла в нейното детство хартиена птичка с червени звездички на крилете.

Не знам дали вървяхме дълго. Времето не се усещаше. Може би то изобщо не съществуваше в Лабиринта. Но ето че по белите ръкави на матроската ми заподскачаха слънчеви зайчета.

Примижали, излязохме от теснината и се озовахме направо в ярката светлина на летен ден. Пред нас лежеше полегат бряг със светли плажове. На места от равната земя стърчаха единични или скупчени жълти скали. Сякаш скалистата местност бе затрупана с прах до върховете на камъните така, че се бяха образували равни площадки. На места камъкът бе плътно обрасъл с висока трева, но имаше и пролуки, в които стърчаха само отделни тънки стъбълца. Тревата също имаше жълтеникав цвят. Полюшваше се от равния ветрец и звънтеше така, както звънти в полята зрелият овес.

Океанът настъпваше към жълтата суша с равните си синьо-бели гребени. Вълните нахлуваха в пясъка дълбоко, дълбоко, отстъпваха и оставяха съскащи езици пяна.

И имаше толкова много слънце, топлина и спокоен празник, че тревогата и тъгата се стопиха. Не, мисълта за неизбежната разлъка не бе забравена, просто бе отстъпила назад, не беше главна. Главното беше яркият ден, който ни очакваше. Колко много неща можеха да се случат!

Срещнах веселите очи на Володка.

— Значи ето какъв си бил всъщност! — каза той.

Чувствувах познатата лекота и странна гъвкавост в своите момчешки мускули. И всички усещания бяха детски. От неотдавнашното слънчево обгаряне — бях се пекъл по саловете в Северо-Подолск — кожата на раменете леко ме наболяваше (това бе слаба, дори приятна болка, а докосването на матроската — прохладно и ласкаво). Наболяваше ме и коляното със засъхнала драскотина — бях се одрал неотдавна на стръмния склон в подножието на Северо-Подолската крепост… А ръката съвсем не ме болеше!

Володка ме огледа още веднъж от кецовете до яката на матроската и отбеляза:

— Е, не е лошо. Сега поне приличаш на човек.

— Ако ме дразниш, ще те фрасна — обещах му аз. — Сега поне имам право.

Володка отскочи и ми се изплези. Братлето хвърли на пясъка щурманската куртка и бързо застана до приятеля си: