Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 20

— Хайде, кой е срещу нашите?

Каза го шеговито, дори ласкаво, с весело присвити усмихнати очи. Но аз си помислих: „Не завиждам на оня, който наистина обиди Володка в присъствието на Васильок.“

Стояха рамо до рамо и аз отново забелязах невероятната им прилика. Не толкова в лицата, колкото в нещо неуловимо: може би в усмивката или в движенията. И двамата разрошени, с еднакви, закачливи погледи. Копринената ризка на Братлето се бе измъкнала от панталонките и плющеше от вятъра, фланелката на Володка се повдигаше и откриваше изподрасканото му мургаво коремче.

— А къде ти е аноракът?

— Там остана — безгрижно каза Володка. — Закачи се в шипките и го хвърлих.

— Заплес — по навик казах аз.

Те се спогледаха, тръгнаха към мен и аз побързах да отскоча. Наистина, по-слабички и по-дребни от мен, но затова пък бяха двама. И щом успяха да измъкнат от пропастта възрастен човек, значи нищо не им струваше да теглят пердаха на едно момче.

А Валерка ни поглеждаше мълчаливо и с насмешка. Нали сега той бе по-голям от нас.

Но и той не беше възрастен. Изведнъж вдигна от земята куртката, плесна ме с нея по гърба и извика:

— Хайде да се къпем!

Радостно се разкрещяхме и хукнахме към морето.

Топлите вълни бяха силни и добри. Толкова много плувахме и скачахме в тях, че едва излязохме на брега и се проснахме без сили.

Такова щастие беше да лежиш под слънцето, да облизваш от кожата си солените капки и да загребваш под себе си горещия пясък.

На стотина метра от нас върху плоския хълм се извисяваше сивата кула на морски фар. Тя беше до самия лабиринт, но ние не я забелязахме, когато се появихме тук: беше останала зад гърба ни.

Затова пък сега разгледахме фара внимателно.

Беше квадратен, с тесни прозорци и нещо като кръгла остъклена беседка — същински огромен фенер. Там трябваше да има ярки лампи. Но на този фар навярно нямаше. В решетестите стъкла на „фенера“ чернееха множество празни клетки, по горния перваз растяха храстчета.

— Не работи ли? — попитах аз Валерка.

— Отдавна. Може би от сто години… Знаеш ли къде сме попаднали? Това е Жълтият остров от Западната каменна бариера. Тук е много опасно за кораби. Щурманите го заобикалят по такава дъга, че губят цяла седмица. Друго беше, когато фарът работеше…

— Добре, а защо не работи?

Валерка сърдито вдигна острите си рамене:

— Кой ще го поправи? Нали ти казвам — всичко започваме отначало. Толкова още работи не са свършени. Много, много отдавна никой ле е идвал тук. Аз самият познавам мястото само от карта.

— Оттук до вашия залив далеч ли е?

— Около триста мили — смутено отвърна Валерка. — Малко не улучих с изхода на лабиринта… Може пък така да е по-добре.

— А ще се качим ли на фара? — попита Володка.

— Непременно — отвърна Валерка.

Но сега не ни се ставаше от пясъка и ние продължавахме да се изтягаме лениво под слънчевите лъчи.

Най-сетне Братлето припълзя до Володка и му зашепна нещо. Те станаха, тръгнаха по съскащата пяна край плажа и скоро изчезнаха зад каменната верига, която започваше от брега и навлизаше в морето като остатък от древна крепостна стена.