Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 17

Валерка вървеше пред нас. От време на време поглеждаше нагоре, към зигзагообразната ивица обикновено, земно небе, върху която светеха няколко неизменни звезди. Често завивахме и при всеки рязък завой от мъглата изплуваха подобни на играчки за елха разноцветни планети. Аз и Валерка преминавахме през тях, сякаш бяха от въздух. Това приличаше на сън, в който нищо не е учудващо и страшно.

После отново се стъмни. Стените станаха непрозрачни. Валерка отново забави крачките си и аз почувствувах усмивката му:

— Значи, на колко си години?

Също се усмихнах и нетърпеливо казах:

— Нали знаеш: винаги дванадесет.

— Мисли добре — сериозно каза Валерка. — Такова е мястото тук. Какъвто поискаш, такъв ще станеш. Ако щеш дете, ако щеш старец… ангел с крилца или рицар с броня…

Не искам крила. И броня не ми трябва! Нека отново стана обикновеното хлапе от улица „Чехов“, където растат тополи, където живеех някога с майка си и с приятелите си. Нека отново, както миналия път, на краката ми има меки кецове тридесет и шести номер (връзката на левия се беше скъсала и аз я замених с жица с червена изолация). Да бъда с измачканите сини шорти с шевове, избелели от често пране. И с ризата, която неумело, но грижливо ми закърпи Братлето след боя с Канцлера…

Или… не с тази риза!

През цялото си детство, от пет почти до петнадесет години, бях мечтал за матроска. Такива униформени блузки — малки, но истински — носеха децата от кръжока по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Но в кръжока приемаха само ако нямаш тройки…

Отчаяно, мъчително мечтаех за матроска. Повече, отколкото за велосипед. Поне така ми се струва сега. Защото велосипед в края на краищата ми купиха, а матроската си остана несбъдната приказка.

Веднъж едва не ми провървя. На битпазара, където ние с майка ми търсехме маркуч за пералната машина, един мрачен, мършав чичко продаваше моята мечта. Мама ме погледна в очите и ме съжали. Но парите не стигаха. Дотолкова не стигаха, че всякакво пазарене беше безсмислено. Сигурно щях да се разрева. Но наоколо се въртеше едно момиченце с лунички и спокойни, насмешливи жълти очи. Познавах я малко — тя отскоро живееше на нашата улица…

… Голяма колкото ябълка зеленикава планета беззвучно прониза стената и увисна близо до нас. Имаше пръстен като Сатурн. Планетата бързо се въртеше в пръстена си и хвърляше отблясъци, подобни на светли пеперуди.

— Уха… — тихо се обади зад мен Володка.

Една от тези светли пеперуди докосна лицето ми с топло крило. Вдигнах ръце — бяха станали тънки и леки. Видях сини маншети с три ивици, бели ръкави. На десния ръкав до лакътя личеше грижливо закърпена дупчица.

Значи, все пак… Или не?

Твърдо знаех, че тогава не купихме матроската. И въпреки това сега си спомнях друго — че я купихме. Да, помолихме чичкото да почака и се върнахме вкъщи за пари. После мама носеше към къщи плоския, увит във вестник пакет, а аз, радостен и благодарен, мъкнех скърцащата кошница със зеленчуци (бяхме ги купили в магазина за зеленчуци). Кошницата беше ужасно тежка и счупените й пръчки болезнено драскаха краката ми. Но това беше същинска дреболия в сравнение с моето щастие. И сенките на клоните весело танцуваха по напукания асфалтов тротоар… Но това се случи, струва ми се, не в нашия град, а в Северо-Подолск, където гостувахме на чичо ми. Но не е ли все едно?