Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 12

— При него ли отиваме? — попитах аз.

— При него.

5.

Скоро влязохме в селището. Бели къщички с полукръгли прозорчета и множество дървени стълби се тълпяха в безпорядък по склона на хълма. Склонът се спускаше към морето. По високия насип край брега минаваше улица, покрита с грапави плочи. Край нея стърчаха стълбове с окачени на тях рибарски мрежи. По мрежите, подобно на уловени в морето сребърни монетки, блестяха едри рибешки люспи.

Топъл ветрец подухваше в лицата ни, мрежите бавно се поклащаха. Миришеше на бъчви за риба, на сладникава трева и морска сол.

Володка се озърташе и очите му блестяха.

Понякога срещахме мъже с кожени шапки и раирани фланелки. Изпращаха ни с поглед, но без учудване.

Морето шумеше, някои пръски прелитаха над парапета на улицата.

До самото море, зад парапета, се извисяваше още едно здание, което не приличаше на останалите. Беше тъмно, с три реда тесни решетести прозорци, с тежки фигури на животни и фенери с орнаменти върху изпъкналата фасада. Изведнъж съобразих, че това е високата кърма на ветроходен кораб.

Приближихме се. Заобленият борд с перила надвисна над нас. Върху плочите на улицата бе спуснат пружиниращ трап.

По него изтича Валерка.

Хвана ръцете ми, без да се усмихва, и каза:

— Здравей.

И на Володка, като на стар познат, също каза:

— Здравей.

Володка засумтя смутено.

Валерка изглеждаше доста пораснал в сравнение с миналия път. Навярно вече имаше петнадесет години. Над горната му устна тъмнееха косъмчета, лицето бе станало по-слабо и изглеждаше много мургаво. Беше облечен в тясна черна униформа. На раменете и ръкавите на късата куртка слабо проблясваше сребърна бродерия. На кръста му висеше тънка права сабя в черна ножница.

— Той капитан ли е? — шепнешком попита Володка Братлето.

Валерка го чу и се усмихна:

— Щурман съм.

Качихме се по трапа. Няколко личности с пиратски физиономии почтително се отдръпнаха от пътя ни. Валерка ни въведе в просторна каюта. Кръглата лампа, окачена под извитите греди на тавана, излъчваше мека, но силна светлина. По широката маса бяха разхвърляни карти. Върху тях спеше огромен рижав котарак.

— Ух, какъв е! По-голям е от нашия Митка — със завист каза Володка.

— Това е Рижик — поясни Братлето.

Той дръпна Володка към кожената койка, а ние с Валерка седнахме до масата.

Валерка беше някак скован.

— Прощавай, че не те посрещнах… Вече трети ден товарим, а днес освен това трябваше да привързваме и платната.

Братлето скочи:

— Готово ли е вече? Ще отидем да покажа на Володка кораба!

Двамата мигновено изчезнаха от каютата. Погледнах след тях разтревожен.

— Няма страшно — успокои ме Валерка. — Там навсякъде има матроси.

— Значи все пак построихте кораби — казах аз.

— Да. Поне това успяхме…

— И тръгвате на плаване? Далече ли?

— Много далеч… И почти слепешком. Казват, че на юг се намира голям континент. Никой не знае какво има там. Може би други страни, в които хората живеят по-умно от нас. Нали знаеш какво беше досега: всичко пропиляхме във войни. Каквото помнехме — забравихме го, каквото умеехме — изгубихме го. Сега отново ще откриваме света.