Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 11

— Откъде знаеш за ножа? Нали не виждаше?

— Откъде… Сетих се. Какво, като не виждах? Затова пък чувах много работи… Как висиш долу и ми крещиш.

— Прощавай, малкия — казах аз.

— Нищо, нищо — снизходително промърмори Володка, после със закъснение се озъби: — Ти си малък!

А аз се зарадвах и разсърдих едновременно. Разсърдих се на себе си, задето все още бях под впечатлението на тази ужасна случка. Нали всичко свърши добре, докога ще треперя още? А се зарадвах, защото най-сетне осъзнах — ами че ето го Братлето, съвсем истинско!

Значи най-сетне настъпи времето на главните събития. Та нали Валерка не беше изпратил раковината току-така? Нали не дойдох тук с Володка само за да се полюлея на въженцето?

Вече бяха минали две Приказки: една печална и ласкава и една жестока, но с добър край. Трябваше да има и трета. Неизвестно каква, но трябваше да има.

… А Володка и Васильок се гледаха, сякаш водеха безмълвен разговор.

— Запознайте се поне — казах аз.

Володка ме погледна небрежно:

— Че какво има да се запознаваме? И така знаем…

Той хвана Братлето за ръка и ние започнахме да слизаме от камънака.

Володка тихо каза на Братлето:

— Той много е разказвал за теб… Нали ти се казваш Васильок? А може ли да ти викам Васка?

Аз се намръщих, но Братлето отвърна весело и просто:

— Може, разбира се.

Тръгнахме по пътеката през тревата. Вървях отзад и виждах само осветените от луната глави на момчетата — тъмнорусата на Володка и съвсем светлата на Васильок. Но си представих какви са лицата им сега. Володка се мъчи да прикрие смущението си зад безгрижната усмивка, а Васильок го поглежда отстрани — също смутен, малко нерешителен и, изглежда, иска да каже нещо.

Най-после каза тихо:

— И аз съм чувал за теб…

— Той ли ти разказа? — бързо попита Володка.

— Той те викаше насън… Тогава, след онзи бой.

Изглежда Володка престана да се усмихва. А Братлето каза:

— И аз тогава разбрах…

— Какво?

— Ами… какъв си.

Володка помълча и сковано попита:

— Какъв?

— Ами… такъв — Братлето пак се смути и не можа да намери отговор.

После каза сериозно:

— Като твоето въженце.

Володка леко се спъна и за миг хванатите им ръце трепнаха. Но не се пуснаха, а се хванаха още по-здраво — ръка в ръка.

Стана ми мъничко обидно, задето вървят заедно, а мен оставиха сам. Но в същия миг двамата се обърнаха.

— Не изоставай — каза Братлето. — Измори ли се?

А Володка отбеляза сурово:

— Трябва да вървиш с нас, че иначе пак ще се изтърсиш някъде. Само бели с тия възрастни, краката им са дълги, а полза никаква…

Догоних ги зарадван, те застанаха от двете ми страни и ме хванаха за ръце. И тръгнаха, притиснати до мен — може би защото пътеката беше тясна, а по краищата й растяха високи стъбла с твърди назъбени листа.

— Васильок, какво се е случило? — попитах аз. — Защо ме повикахте?

— Нищо не се е случило — безгрижно отвърна Братлето. — Тоест нищо лошо… Предстои далечно плаване, за цяла година. Брат ми искаше да те види преди заминаването.

— А как пратихте раковината? — намеси се Володка.

Братлето обясни с все същия безгрижен тон:

— Тях ги пращат по слънчевите лъчи, когато духа обедният вятър… Брат ми знае по-добре, той е изучавал това, а аз още не разбирам всичко.