Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 10

Навярно съм изгубил съзнание за минута. Във всеки случай не помня кога са свалили примката от ръката ми. Усетих как нещо меко и прохладно се докосна до раздраната ми кожа. Тази прохлада всмука и разтопи болката. Усещах само гъделичкащи тръпки в лявата ръка, която беше като изтръпнала.

Отворих очи и видях Володка… Двама Володковци. Стояха един до друг. Единият беше с анорака си, другият — със светла копринена ризка, препасана с тънко блестящо коланче.

— Е, какво сега? — жално попита Володка е анорака. — Жив ли си?

А Володка с ризата приклекна и намести на ръката ми компреса от влажни листа. Светлите му коси пламнаха под лунната светлина. И макар лицето му да оставаше в сянка, познах го веднага. Той попита смутено:

— Как е ръката ви? Не ви ли боли?

— Васильок! — казах аз, почти изплашен. — Ти какво? Защо ми говориш на „ви“?

Той се засмя с познатата усмивка — нерешителна, но толкова сърдечна:

— Ами… ти… сега си такъв голям.

Наистина! Та той нито веднъж не ме беше виждал голям. Валерка ме беше виждал, но Братлето — никога. Винаги идвах при него като момче. Дванадесетгодишно хлапе с изрусяла от слънцето коса и драскотини по острите лакти…

— Какво като съм голям? Има ли разлика, Васильок?

— Пак си е глупав — полугласно добави Володка.

Не се разсърдих. Изведнъж почувствувах срам — аз, големият, съм се разкиснал и се търкалям пред момчетата. Скочих. Болката отново прониза ръката ми. Стиснах зъби.

— Не скачай толкова, че пак ще се изтресеш — намръщено ме предупреди Володка. — По-добре виж къде се канеше да идеш…

Дълбоко долу дълги вълни щурмуваха брега, огромни стълбове от пръски като бели дървета излитаха между скалите. Едва сега разбрах, че въздухът е изпълнен с шума на прибоя. Но този шум бе толкова равномерен, че изглеждаше като част от тишината.

От ръба на пропастта до прибоя имаше не по-малко от стотина метра.

— Е, как ти се харесва? — мрачно попита Володка.

— Как ме удържа? — тихо попитах аз.

Володка помръдна рамо и обясни:

— Оня камък виждаш ли го? Легнах на него по гръб, свих си краката и се държах с тях за ръба му…

Значи той е лежал на тази квадратна скала. Острият каменен ръб се е врязвал в краката му, а връвта, увита около ръцете, е раздирала кожата…

— Добре, че той дойде навреме — прошепна Володка и кимна към Братлето. — Като се вкопчи в яката ти…

И тези два дребосъка ме бяха измъкнали!…

— Покажи си ръцете, Володка.

— Нали виждаш, че си държа шортите? — сърдито промърмори той. — Ще паднат, ако ги пусна.

Наистина той още не бе успял да се опаше с въженцето.

— Никъде няма да се дянат. Покажи си ръцете.

Володка въздъхна, наду корем, за да удържи шортите си, и протегна напред ръце. На дланите му имаше тъмни ивици. Но не бяха толкова страшни, колкото очаквах.

Братлето се приближи и смутено обясни:

— Ние веднага им сложихме от тези листа. Това е костенуркова трева, тук расте много. Тя лекува моментално.

Това чувствувах и аз: болката в ръката ми отново утихна.

Володка вдигна от камъните своето въженце:

— Какво си ми добричко и здраво… А тоя лош чичко искаше с нож да те реже.