Читать «Вечният бисер» онлайн - страница 8

Приближихме се и аз видях, че стълбовете са покрити с дърворезба — дървени цветя и листа. По корниза горе смътно се различаваха някакви смеещи се маски.

— Какви са тези къщи, Володка?

— Не знам — прошепна той. — Никога преди не съм ги виждал.

Дори в полумрака забелязвах колко тревожни бяха очите му.

Вълна от топъл въздух премина край къщите и аз почувствувах дъха на трева. На онази сребриста трева, която никнеше край стените на Града.

— Какво? — трескаво прошепна Володка. — Значи… вече?… Наистина ли?

Стиснах ръката му и го поведох край дърворезните стълбове. Още не знаех къде сме точно, но гърлото ми се стягаше от вълнение.

Така вървяхме може би половин минута. Най-сетне улицата свърши и в същия миг зад просветналия край на облака се показа късче луна. Аз спрях и радостно притиснах Володка до себе си. Луната можеше да свети само там. В света на Валерка. У нас беше новолуние.

Яркият кръг се изтърколи целият иззад облака и сякаш пламна син прожектор.

— Ой! Ура… — с тих възторг каза Володка. — Гледай!

Гледах. Но очите ми не можеха да привикнат веднага към странния сребристосин цвят.

Отляво върху хълма, който се извисяваше на километър от нас, се виждаха бели къщички. А отдясно и отпред се издигаше мъглива искряща стена, която заемаше половината пространство. Не можеше да се разбере близо ли е или много далеч. Ясно се виждаше само това, което беше близо до нас: храсти и струпани камъни.

Не знам какво ме тласна, но аз моментално реших да се изкатеря върху камъните и да се огледам. Изтичах с раковината в ръка нагоре по гранитните издатини и чух вика на Володка:

— Ами аз! Чакай, ще дойда с теб.

Обърнах се, за да го успокоя. Камъкът под крака ми се разлюля. Направих крачка встрани, но не намерих опора. Олюлях се, размахах ръце и… полетях в пропастта.

4.

Имам приятели алпинисти, които ме бяха научили на някои неща. Извъртях се и успях да се хвана за каменния корниз. Раковината, разбира се, полетя надолу, но на мен не ми беше до това. Острото усещане за опасност ме разтърси целия и аз разбрах всичко. Разбрах, че мъгливата стена с лунни искри по нея е океанът и аз съм увиснал на ръба на стръмен, при това явно много висок бряг. И че ако се пусна, ще падна или върху остри скали, или във водата (а как щях да плувам с шлифера и ботушите?).

— Володка — извиках аз сподавено.

Но когато чух как под краката му се посипаха камъчета, се изплаших:

— Не идвай насам, ще паднеш!

Това беше глупаво. Кой освен него можеше да помогне?

Но какво можеше да направи той? Нима имаше сили да ме измъкне? Държах се с вкочанясали пръсти и чувствувах колко тромаво и тежко е тялото ми.

Не виждах какво има долу, пред очите ми беше само тъмният камък. Краката ми се люлееха и не намираха опора.

— Сега! — извика Володка. — Не се страхувай!

Направих отчаян опит да се придърпам нагоре, но едва не се изтървах. Вдигнах глава, но видях само каменния корниз.

— По-спокойно! — каза, почти плачейки, Володка. — На, дръж.

По ръката ми се плъзна познатото въженце, залюля се до бузата ми. Имаше възелчета и примка накрая. Браво, Володка!