Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 36

— Веднага ли ще отлетиш?

— Не — поклати глава Антошка. — Ще поседя тук. До сутринта.

Той се приближи до самолета и седна до малкото колело. Облегна гръб на тумбестата гума.

— Защо? — разтревожено попита Альошка.

— Ами просто така. Може пък да дойде някой. Някой пътник.

— Диспечерът ще те изгуби.

— Не, той е свикнал. А аз не обичам да летя сам.

— Слушай, Летецо… — нерешително каза Альошка. — Наистина ли не бива да летя с теб обратно?

— Не бива. Разбираш ли, не трябва да рискуваш. Твоят път с този самолет по Зеления билет е свършил. Ако полетиш отново, ще се завъртят и забъркат всякакви събития и неизвестни маршрути. И това ще продължи може би седмица, може би месец. А ти имаш свой път. И нямаш време.

— Да — каза Альошка и се изправи.

Беше забравил. Но сега си спомни.

И каза вече решително:

— Аз тръгвам.

— Разбира се. Време е — отвърна Летеца.

И въпреки това Альошка не тръгна веднага. Попита:

— Не се ли страхуваш да останеш сам? Нощ е.

— Ти пък. Нищо не може да ми се случи. Аз съм под охраната на Приказката.

— Приказката си е приказка, а нощем е студено. Вземи моето яке. То е хубаво, туристическо.

— Няма нужда. Ще ти се карат вкъщи.

— Никой няма да ми се кара, остави тези неща.

Альошка смъкна якето от рамото си и наметна с него Летеца. Антошка седеше свит на кълбо; якето го покри целия, от раменете до сандалите.

— Благодаря — каза Летеца. — Е, ти върви. Скоро ще бъде съвсем тъмно.

Той протегна ръка изпод якето. Альошка още веднъж стисна твърдата му длан, обърна се и тръгна през тъмната шумоляща трева. Когато се озърна, тревата бе скрила и Летеца, и самолета.

Единадесета глава

Скоро Альошка излезе на пътечката, след това — върху черен път. Пътят водеше право на запад, където върху жълтата ивица над хоризонта се очертаваха черни покриви и кули.

„Дано стигна, преди да затворят Музея“ — помисли си момчето.

И в този момент един черен котарак му пресече пътя.

Беше голям и вървеше не като всички котараци, а на два крака. Предните лапи държеше зад гърба си и крачеше бавно, сякаш дълбоко замислен. Главата му беше наведена, а опашката — извита като въпросителна.

Всъщност Альошка не беше суеверен, но сега спря и, както се полага, плюна.

И котаракът спря. Озърна се през рамо към Альошка и каза с капризно тънко гласче:

— Господи, как сте ми омръзнали!

— Кой? — попита смаяният Альошка.

— Всички! — решително каза котаракът. — Всички, които плюят и ругаят, щом ме видят.

Альошка се смути и промърмори:

— Но аз просто така, не заради теб.

Обаче котаракът не повярва.

— Да беше ти в моята кожа. В моята черна, рошава козина. Тогава щеше да разбереш.

Той изведнъж седна, почеса се със задна лапа зад ухото и продължи по-спокойно:

— Където и да отида — навсякъде пътища. Улици, тротоари, пътеки, алеи, стълби. И навсякъде хора. Щеш не щеш, все ще пресечеш някому пътя. И всеки съска срещу теб като змия… Само във Ветрогорск можах да си почина малко.

— Да си починеш? Защо?

— Живях там цяла седмица — в една празна бъчва на брега на морето. Хубав град. Никой не ме руга. Дори кучетата не ме закачаха.