Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 35

Какво можеше да се направи? Спре ли сърцето, нито една приказка не може да помогне. И Антошка, който с всички сили се стараеше да се усмихва, каза:

— Не тъгувай. Аз ще долитам. Често…

Той долиташе и при Данилка, и при Аркашка, и при Тима. И всички се радваха. Но там, на новите места, момчетата бяха намерили нови приятели. Такива, които са близо, които винаги ще са до теб. А летецът Антоша Тополков не можеше да бъде с тях. Защото на света имаше и Особени Поръчения.

— И ето летя — каза той на Альошка. — Вече цяла година. Тилилейски гори, царства зад девет планини…

— Интересно е, нали?

— Понякога е интересно, понякога дори е страшно, понякога е весело. Но все едно…

— Какво все едно?

— Разбираш ли… За какво са ми всички тия вълшебни страни? Сам съм. Скучно ми е.

— Защо да си сам? — възрази Альошка. — Нали винаги летиш с пътник?

— И какво от това? Пътникът пристига и си отива. Всеки си има своя приказка и своя пътека. Аз летя в чужди приказки, нямам своя. Моята приказка свърши.

— Защо мислиш така?

— Защото вече няма Антарктида, защото не мога да събера момчетата. А най-хубавата приказка е онази, в която намираш приятел.

— Вярно е — каза Альошка. — Знаеш ли, Летецо, трябва ти втори пилот.

— Не — каза Летеца. — Пилот не ми трябва. За него ще бъде второто кресло — къде тогава ще седне пътникът? Виж, ако имаше такъв човек като Данилка или Тима, или изобщо… Такъв, който да бъде до мен, в едно кресло. Нямаше да ни бъде тясно… Главното е — заедно…

— Разбирам — каза Альошка.

Той разбираше. Но слънцето вече беше слязло ниско, а Альошка имаше своя приказка и своя пътека. И той внимателно попита:

— Обратно пак ли ще летя с теб? Или как?

— Обратно ще пътуваш с влака. Така трябва. И по-удобно е, и по-просто, ще видиш. Е, да тръгваме…

Летяха, докато слънцето се скри зад хоризонта. Небето още бе светло, но земята тънеше в здрач.

Приземиха се в широко поле. Альошка изскочи от кабината. Тревата имаше меки листенца и копринени метлички. Миришеше на топла пръст, на тревен сок и — кой знае защо — на мляко.

На запад, над върховете на тревите, тлееше бледият залез. Половин луна висеше над него в зеленикавата ивица на небето. А над луната-краешник небето бе станало лилаво и в него прозираха звезди.

Летеца също скочи от кабината и застана до Альошка.

— Това е — каза той. — Вече долетяхме. Върви право към залеза. Отначало ще има само трева, после ще видиш пътечка, а след нея пътя. Ще тръгнеш по него и ще видиш града. Съвсем наблизо е.

— Благодаря, Летецо — каза Альошка.

Кой знае защо, той се чувствуваше виновен и избягваше да погледне лицето на Антошка. Но все пак погледна.

В очите на Летеца като две оранжеви точки се отразяваше половинката луна.

— Сбогом, Летецо — тихо каза Альошка и хвана мъничката му длан. Тя беше твърда и топла.

— Сбогом — каза Летеца и наведе очи.

Неудобно му беше да си отиде просто така. Альошка въздъхна и попита: