Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 37

— Тогава защо го напускаш? — учуди се Альошка.

Котаракът тъжно засумтя:

— Не можах да намеря подходяща обущарница. Искам да си поръчам чизми, а никой не се захваща. Всички викат — няма толкова малки калъпи… Ходих в работилницата за кукли, а пък там не правели ботуши. Всякакви обувчици и пантофки има, дори джапанки. А на мен за какво са ми джапанки? Трябват ми чизми. Червени, с маншети.

— Но за какво са ти чизми? — продължаваше да се чуди Альошка.

Сега вече се учуди и котаракът:

— Ама ти какво, неграмотен ли си? Не знаеш ли приказката за Котарака с чизми? Дори филм има.

— Приказката знам — обиди се Альошка. — Само че това не е за всеки котарак. Какво си мислиш, че щом си сложиш чизмите — и веднага ще станеш Котарака с чизми?

Той си помисли, че котаракът ще се обиди. Но котаракът само се почеса зад ухото и замислено каза:

— Че защо не? Оня котарак също е бил обикновен, докато не си намерил чизми. С нищо не е бил по-добър от останалите… Цялата работа е там, мисля, че когато един котарак има чизми, хората му обръщат повече внимание. Авторитетът му се покачва. По-лесно ще му бъде да намери своя маркиз Карабас. Помниш ли филма? Той се сприятелява с Жан, който после става маркиз Карабас.

— Значи и ти търсиш маркиза? — с лека насмешка попита момчето.

Котаракът въздъхна дълго и печално:

— Не непременно маркиза. Право да ти кажа, търся когото и да е. Само да не се мотая сам.

„Горкичкият — помисли си Альошка. — Живее в приказна страна, може да говори, а не му е весело.“

Котаракът сякаш прочете мислите му. Погледна го жално със зелените си очи и попита:

— Кажи, а ти нямаш ли нужда от спътник? Аз тук познавам всички места. Такива приключения знам, че пръстите си да оближеш.

Разбира се, щеше да бъде чудесно, ако Альошка се върнеше вкъщи с говорещ котарак. Но той си спомни, че майка му я няма, а леля Даша не понася котки. Да го запознае със София Александровна?

„Нищо няма да излезе — помисли си Альошка. — С много независим характер е. Няма да се разбира с нейните Кузевци и Самунчовци…“

— Разбираш ли… — смутено започна той.

— Да, разбирам — прекъсна го котаракът. — Всеки си има свои грижи. Аз не се обиждам. Освен когато плюят. Къде да се дяна? Не мога да хвърча във въздуха…

— Във въздуха ли? — повтори Альошка и се зарадва на неочакваната мисъл. — Слушай, котаране! Тръгни сега натам, все направо. Там сред тревите стои един малък самолет, а до самолета седи едно момче. Само че то не е обикновено момче, а Летец. На него му е скучно да лети сам. Кажи му, че си търсиш другар. Много ще се зарадва.

— Мислиш ли? — попита котаракът, цял разтреперан от вълнение. — Мислиш ли, че ще ме вземе?

— Да, мисля. Та на теб не ти е нужно отделно кресло, ти си дребен.

— Разбира се! Та аз и на кълбо мога да се свия! Благодаря ти! Тичам!

Котаракът застана на четири крака, замахна с опашка и като черна мълния се стрелна в тревата. Изчезна, та не се видя. Само връхчетата на тревите се залюляха.

Альошка го изпрати с поглед и закрачи към Ветрогорск. Известно време чувствуваше нещо като раздразнение, сякаш беше постъпил не както трябва. Но после се замисли за клипера и забрави за всичко друго.