Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 34

— Значи ти летиш през цялата година, не само през лятото?

— Да. Но в Приказките, в които летя, почти винаги е лято. Сега разбра ли защо съм толкова почернял? — Летеца се засмя и скочи.

— Чакай — внимателно каза Альошка. — Най-важното не каза. Летя ли при момчетата?

Антошка престана да се смее:

— Летях.

Десета глава

Ето как беше.

Той кацна в Голубие Холми и намери Аркашка. Кръглото лице на приятеля му се озари от усмивка.

— Антон! Браво! Завинаги ли си дошъл или на гости?

— Да те взема — каза Антошка. — Ще отлетим при другите. Имам самолет. Истински, честна дума!

Аркашка не се учуди особено:

— Откъде? В Пионерския дом ли го построихте? А у нас в техническия кръжок правят роботи. Искаш ли да ги видиш?

— Друг път — каза Антошка. — Аркашка, какво ти е? Нека побързаме, трябва да отлетим при Тима и Данилка.

Аркашка въздъхна:

— Разбираш ли, в два часа имам кръжок.

— Аркашка, ами Антарктида? — тихо попита Антон.

Аркашка пак въздъхна и си погледна часовника:

— Знаеш ли какво… Отлети първо при Тимка. Разбери се с него и после ела да ме вземеш.

— Какво пък, добре… — каза Антон.

Тима свиреше на цигулка. Музиката излиташе през прозореца и отдалеч се чуваше колко хубаво свири момчето.

Тимка видя влезлия Антон, отпусна лъка и попита:

— Антошка… Наистина ли си ти?

— Искаш ли да се върнем в Антарктида? — попита Антон. — Имам самолет. Честна дума.

Тима погледна първо него, после цигулката си.

— А може ли да я взема? Няма ли да се повреди?

— Ще я опаковаме — каза Антон. — Ще летя внимателно.

В този момент при тях влезе известният баща на Тима.

— Антоша — каза той. — Ще може ли да поговорим като мъже? Насаме.

— Разбира се, чичо Витя — отвърна Антошка.

Излязоха в коридора. Чичо Витя оправи тирантите си върху дебеличкия си корем и развълнувано заговори:

— Виждаш ли… Аз също разбирам какво е това дружбата. Какво са за вас любимите места, любимите игри и тъй нататък. Да… Но Тима е толкова увлечен от музиката. Вече има успехи. Участвува в истински концерт. Той не бива да се отвлича. Заниманията с музика изискват всекидневен труд.

На Антошка му се приплака, но той се сдържа и каза:

— Е, щом е така…

— Винаги ще се радваме да те видим — извика след него бащата на Тимка.

Антошка се приземи на поляната зад селските дворове. Разпита местните момчета и намери дома на Данилка.

Данилка седеше пред вратата и правеше от глина голям весел крокодил. Антошка не успя да каже и дума — Данилка се изправи и се обърна към него, сякаш го бяха повикали. Усмихна се съвсем леко, но очите му и дори луничките засияха:

— Ето. На всички го казах. Знаех, честна, честна дума, знаех, че ще дойдеш. Дори мама не вярваше, а аз, все едно, знаех… Как пристигна?

— Със самолет. Не, наистина! Не се шегувам. Имам малък самолет. Хайде, ще летим до Антарктида!

Данилка продължаваше да се усмихва, но вече не толкова весело:

— Не мога със самолет. Няма да ми разрешат.

— Но този самолет е съвсем безопасен!

— Не е там работата. Лекарят не ми разрешава. Казва, че сърцето ми… абе някаква болест ме е хванала. Затова се пренесохме на село, на по-спокойно. Не ми дават дори да тичам, а на големи височини… съвсем. Ако наруша режима, ще трябва да ме оперират. Мен не ме е страх, но мама много се вълнува.