Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 32

„Ф-р-р-р!“ — витлото рязко, като огромна перка на вентилатор, се завъртя. „Хайде“! — заповяда си Антошка и натисна „газта“. Самолетът се приповдигна и завибрира.

— Ей! Ей! — завикаха отдолу. — По-леко!

— Добре — отвърна Антошка и увеличи оборотите.

Самолетът се понесе напред, сряза с края на крилото голям грозд балони над колоната и на бръснещ полет полетя над главите. Антошка издърпа лоста за управление. Площадът се отдалечаваше бързо и плавно. Разбира се, Антон не чуваше виковете. Виждаше само как хората махат с ръце. Навярно бяха сметнали, че полетът е бил подготвен специално за празника.

„Ох, как ще си изпатя вкъщи!“ — помисли за миг Антошка и веднага забрави за това.

Празничното тъмносиньо небе се разгърна над него. Земята стана огромна, краищата й се губела в далечни-далечни мъгли. Някъде на север, зад мъглите, беше Голубие Холми и Антошка насочи самолета натам. Правеше всичко така, както пишеше в книгите за летци. И самолетът го слушаше!

— Мое добро водно конче… — каза му Антошка.

Самолетът летеше над северните покрайнини на Колоколцев. Антошка видя своя дом, училището, езерото, в което момчетата ловяха шарани, бялата кула на музея със старинния часовник. А зад последната улица започваше зеленото поле на Антарктида.

И изведнъж моторът спря.

Отначало започна да работи все по-тихо и по-тихо, оборотите на витлото ставаха все по-редки — сякаш някой пред кабината размахваше ръце в молба за помощ. Горивото в резервоара се свършваше — та нали никой не бе готвил самолета за дълъг полет, а самият Антошка не се сети да провери.

Самолетът се наклони напред и полетя към земята.

Антошка не се изплаши. Тоест, изплаши се, но не от това, че ще се разбие, а че сега ще му вземат самолета и той никога, никога няма да може да отлети при момчетата.

Сравнително лесно беше да приземи послушната си машина в пустошта. Под крилете прошумоляха бурени. И стана тихо, съвсем тихо. Антошка опря чело е студеното приборно табло и дълго седя така. После чу виковете.

Бяха викове на изплашени хора. Те тъпчеха гъсталаците на Антарктида и идваха към самолета. Между тях беше татко му, директорът на Пионерския дом и класната от тяхното училище Вера Севастиановна Холодилникова. А начело тичаше един милиционер и надуваше свирката си.

Антон излезе от кабината с наведена глава и зачака страшните думи, упреците и наказанията.

— Лошо момче! — каза запъхтеният татко. — Щеше да ме докараш до инфаркт.

Това беше вярно.

— Това е известният на всички Тополков, пръв нарушител на дисциплината в трети „Б“ клас — заплашително произнесе Вера Севастиановна.

Това не беше вярно.

А милиционерът започна да измъква от чантата си бележник и химикалка. Това беше съвсем лошо.

И изведнъж се появи висок строг човек със синя униформа и бяла фуражка. Той хвана Антошка за лакътя, внимателно го привлече към себе си и тихо каза: