Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 29

— Момчета, какво ви е? — изведнъж възкликна звънко Данилка. Извади от джоба си парче тебешир и нарисува върху оградата четири буйни коня — на същото място, където преди седеше Крокопудра.

— Уха! — каза Аркашка.

Заразглежда конете. После се сепнаха — а къде е Антон. Обърнаха се и Аркашка се учуди:

— Какво ти е?

— Нещо в окото ли ти влезе? — разтревожи се Данилка.

— Да не си се ударил? — тихо попита Тима.

Антошка смутено се усмихна и извърна глава:

— Вие пък… Само се изплаших. Помислих си, че ще се скарате.

— Антошка, какви ги измисляш? — каза най-верният приятел Данилка. — Как можем да се скараме? Нали сме Антарктида?

Антошка се усмихна:

— Ама аз разбирам. Просто ми се стори…

Вече бе настъпила вечерта. Старата-стара Приказка отиде да си почине и вълшебните джунгли изчезнаха: наоколо имаше само обикновен коноп и репеи. Но тишината бе все същата, като на неоткрити острови. Тихо слязоха от оградата и тихо се стопиха в здрача четирите бели коня. А момчетата не забелязаха нищо. Седяха, прегърнали се през обгорелите си от слънцето рамене, преплели изподраните си в джунглите крака, склонили глави. Толкова близко един до друг, че косите на Тима и Данилка докосваха бузите на Антошка.

Антошка прошепна:

— Знаете ли кое е най-хубавото на света? Това, че всички ние живеем заедно, в един и същ град. Иначе как изобщо щяхме да живеем?

— Е, как… замислено подхвана Аркашка, но изведнъж изпищя: — Олеле! — И скочи.

В джоба му имаше кибритена кутийка, а в нея звездичката, хваната с балонче още вчера. Тя най-сетне бе прогорила кутийката, после джоба и клъвна Аркашка по крака. И той изпищя.

Скочи, изтърси я от джоба си и тя засия в тревата.

— Ух, каква е!… — възкликна Данилка.

Вдигна звездичката и започна да я прехвърля от ръка в ръка като горещо въгленче. После замахна и я запрати към небето. Звездичката литна нагоре и се изгуби сред останалите звезди, които вече пронизваха синкавия здрач.

В тишината проникнаха кръглите, пружиниращи удари на големия градски часовник — десет пъти.

— Олеле! — каза Аркаша, който все още разтриваше опарения си крак. — Вече било късно. Да не си изпатим вкъщи.

Те се хванаха за ръце и хукнаха през храстите към мигащите светлини на града.

Не, те нито веднъж не се скараха. Случи се Друго.

— Какво именно? — тревожно попита Альошка. Летеца седна, облегна се на счупената врата и вдигна към Альошка малко виновни очи:

— Ако знаех само… Никога, за нищо на света нямаше да замина на този лагер. Но не можех да знам, че ще стане такова нещо. Родителите ми ме уговориха. Татко трябваше да замине в командировка, мама имаше изпити, и те решиха да ме пратят в пионерския лагер, за да имат по-малко грижи. Отначало, разбира се, се съпротивлявах. Но ме уговориха… Нали беше само за три седмици. Три седмици аз, разбира се, не изтраях, върнах се след две. Но въпреки това закъснях, вече ги нямаше.

— Кого?

— Аркаша, Тима и Данилка… Разбираш ли, бяха заминали за различни градове.