Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 28

— Или като в Антарктида… преди да я открият.

— Но това… все пак не е Антарктида.

Летеца не отвърна. Погледна към далечината и попита:

— Виждаш ли града?

— Да.

— Това е Колоколцев. Ние живеехме там.

— Кои „ние“?

— Ела.

Альошка се приближи, а Летеца се отдръпна от стълба и откри четири имена върху старото дърво — някога ги бяха изрязали с ножче:

АНТОН

АРКАШКА

ТИМА

ДАНИЛКА

— Антон съм аз — каза Летеца. — А другите бяха мои приятели.

— Бяха? — попита Альошка. — А сега?

Летеца го погледна със сериозните си очи:

— Искаш ли да ти разкажа?

Альошка почувствува нещо тревожно и бързо кимна.

Девета глава

— Ние играехме тук — каза Летеца. — Нали чуваш каква тишина е… Като на далечен остров. Тук беше нашата страна. Ето виж: „Ант… Арк… Ти… Да…“ Съедини първите срички от имената ни — и ще получиш нейното име. Разбира се, че това не е истинската Антарктида. До истинската не бихме могли да стигнем дори и с моето „Водно конче“. Пък и не искахме. Толкова хубаво ни беше тук!

Беше им толкова хубаво, когато се събираха и четиримата! Мъничкият Антон с големите очи, който говореше най-тихо от всички и умееше да измисля най-много интересни неща; набитият, деловит Аркашка — той пръв измисли как да сваля от небето летните звезди: Като намажеш горната част на едно балонче с крем-карамел и го пуснеш към небето на дълъг конец — звездичката залепваше за крема и я издърпваха долу (понякога тя прогаряше балончето и то се пукаше, но рядко); беше с тях и слабичкият, рус Тима, който умееше да дресира скакалци, и луничавият златокос Данилка — верен приятел и весел художник. Именно той нарисува на оградата палавите опашкозайци и хитрия звяр Крокопудра. Всички тези зверчета после избягаха от дъските и се заселиха в гъсталака.

Хубаво им беше в тази пустош, макар наоколо да никнеше само буренак, макар да имаше само една стара ограда.

Само да поискаш — и пустошта се превръщаше в неизследвана страна. В гъстите гори подскачаха и се веселяха опашкозайците — полузайци полуджуджета с маймунски навици, а хищният, но надарен с чувство за хумор Крокопудра организираше засади и приключения. В заплетените пещерни лабиринти, озарени от загадъчно светещи сталактити, можеха да се открият подземни градове. А в Зеления залив винаги чакаше в пълна готовност ледоразбивачът „Синият кит“ — плавай с него на север или на юг, както пожелаеш.

И всичко това беше не измислено, а истинско.

Защото някъде тук, в пустошта (може би под основите на разрушената тухлена къща) живееше една стара, стара Приказка. Но никой от четиримата не предполагаше това. Те просто си играеха — нищо повече.

И никога не се караха. Само веднъж възникна спор. Тима искаше да превърне малахитовозелените скакалци — обитателите на пустошта, в мънички цигулари, а упоритият Аркашка доказваше, че от тях трябва да се направи конница.

— На кого е притрябвало твоето цигу-мигу! — възмущаваше се той.

Обиденият Тима примигваше с белите си ресници и тихичко говореше:

— Ама слушай, защо да е цигу-мигу? Та нали не може съвсем без музика?

— А без коне може ли? — извика Аркашка и размаха ръце. — Как ще догоним Черния рицар? Как ще воюваме с кенгулапите? Крокопудра ли ще яхнем? Или твоите цигулки?