Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 27

— Значи той се е бил със Змея? — попита Альошка.

Гласът му още трепереше.

— Те се бият всяка седмица, още от стари времена. Змеят вече е много стар, от деветте му глави са останали само пет. И на една от тях вместо око има автомобилен фар. Все подава молба за пенсия и всеки път му отказват. Викат му: „Ако искате, ще ви настаним в зоопарка, в клетка с всички удобства, но пенсия не можем да ви дадем, не сте човек.“ Виж Баба Яга получи пенсия за инвалидност. Нали кракът й е костен.

— Ти и нея ли познаваш? — с уважение попита Альошка.

— Веднъж я карах в града, искаше да й ремонтират къщичката. Злобна баба. Все ми мърмореше, че неправилно управлявам самолета. Викам й: „Бабо, това все пак е самолет, а не метла.“ А тя знаеш ли какво вика? „Да ми беше паднал, когато още имах зъби!“ Че написа и оплакване до Диспечера, задето не съм разговарял с нея вежливо.

— А защо Диспечера ти беше толкова сърдит? Пак за някоя приказна история?

— Не, ако беше приказка, той нямаше да се меси… Тук едни момчета имаха кученце в двора си. В онова селце, близо до летището. Някакви хора минаваха оттам с камион, видяха кученцето, грабнаха го и — в каросерията. Искаха да го вземат. Е, момчетата се развикаха, хукнаха след тях, но къде ще догониш камион? Тогава ги видях.

— Догони ли камиона?

— Че как? Минах отзад, увиснах на бръснещ полет над каросерията, измъкнах се на крилото, хванах кученцето зад врата и се прибрах в кабината. Шофьорът се уплаши и заби камиона в канавката. После Диспечера изобщо не искаше да ме допусне до полети. — Летеца изведнъж се усмихна, но не иронично, по-скоро тъжно. — Допусна ме, разбира се. Нали няма други.

— Слушай — нерешително попита Альошка. — Всъщност ти как стана Летец за Особени Поръчения? Или е тайна?

— Не е тайна. Мога да ти разкажа, ако ти е интересно.

— Разбира се!

— Само че… Да, имаме достатъчно време. Дай първо да отидем до Антарктида.

Альошка вече беше решил да не се учудва на нищо. Затова каза само:

— Но там сигурно е много студено.

— Никак.

Летяха още известно време, после самолетът изведнъж се сниши над огромна зелена пустош. Беше в покрайнините на някакъв град. Самолетът кацна и почти потъна в буренака.

Летеца отвори вратичката и скочи в бурените. След него скочи Альошка. Краката му бяха изтръпнали и той затъпка на място, за да ги раздвижи. После делово попита:

— Принудително кацане?

— Пристигнахме — тихо каза Летеца.

Отначало Альошка не разбра. Озърна се, примигна и нерешително каза:

— Че каква Антарктида е това?

Наоколо имаше репеи, коноп, пелин, който миришеше на горчив летен зной. В сивата мараня на хоризонта се виждаше градът.

И беше тихо.

Толкова беше тихо, че дори упоритото цвъртене на трудолюбивите скакалци не можеше да пропъди тишината. Тя струеше отвсякъде и сякаш ги взимаше в плен.

Недалеч от самолета в гъсталака стърчаха останки от дървена ограда и два кола с наполовина откъсната вратичка.

Летеца се приближи до единия, облегна се и попита:

— Чуваш ли колко е тихо?

На Альошка дори му стана страшничко.

— Като на друга планета — каза той.