Читать «Летец за Особени Поръчения» онлайн - страница 25

Самолетът понякога се накланяше към едното или другото крило. Понякога изведнъж пропадаше, сякаш се спускаше по стръмна пързалка. Но в това нямаше нищо страшно, дори беше весело. Моторът пърпореше като шевна машина, насрещният вятър съскаше в стъклата.

Альошка погледна към Летеца. Пилотското кресло беше по-ниско от пътническото и силно наклонено назад. Летеца управляваше почти легнал.

Альошка виждаше над пластмасовата облегалка тила му, раменете и високо вдигнатите колене, които мърдаха, когато Летеца натискаше педалите. Летяха на юг и слънцето светеше почти срещу тях. Косата на летеца пламтеше в лъчите му, а коленете блестяха като кафяви кестени.

— Летец — повика го Альошка, — къде си почернял толкова?

— Тук — отвърна Летеца, без да се обръща. Вдигна ръка и чукна с пръст похлупака: — Това е плексиглас. Пропуска всички лъчи, не е като обикновеното стъкло. А аз летя под самото слънце.

— Често ли летиш?

— Налага се.

— Нали може да разговарям с теб? Или по време на полет е забранено?

Летеца обърна глава и се усмихна:

— Може. Само че не те чувам добре, моторът ми пречи. Ако искаш, ела при мен.

Между пилотското кресло и стената на кабината имаше тясна пролука. Альоша се провря там и приклекна.

Пред тях се поклащаше хоризонтът. Слънчевите лъчи светеха право в лицето. Альошка замижа.

— Не ти ли пречи слънцето? — попита той.

— Свикнал съм.

Наистина светлите очи на Летеца гледаха право напред, без да се присвиват. Две мънички слънца горяха в тях.

— Далече ли е Ветрогорск?

— Ще пристигнем по здрач.

— Ау! Не може ли по-рано? Трябва да стигна до Музея, преди да го затворят.

Летеца поклати глава:

— Няма смисъл да опитваме.

— Защо?

— Не разбираш ли? Та ти вече си съвсем в приказката. А приказките си имат свои закони. Във Ветрогорск може да се кацне само след залез слънце.

— А със свръхзвуков самолет?

— Ако щеш със свръхзвуков, ако щеш с летящ килим, с балон, с ракета… Докато слънцето не е залязло, Летеца не може да види града.

Альошка помълча, събра кураж и зададе най-важния си въпрос:

— Слушай… Ти наистина ли си летец? Съвсем истински? Не се обиждай, че те питам…

— Не се обиждам — отвърна сериозно Летеца. — Щях да се обидя, ако ме беше попитал преди полета. А ти не се побоя да летиш с мен.

— Та аз и сега не се боя. Просто ми е интересно — ти как работиш, като възрастните пилоти ли?

— Почти. Е, не съвсем… Моите рейсове са други. Аз съм Летец за Особени Поръчения.

— Но това е много по-важна работа, отколкото за обикновен летец, нали? Нали Особените Поръчения са най-трудните?

— Не винаги. Те просто са Особени.

— А защо назначиха точно теб на тази работа? Ти… нали не си съвсем голям? Важните работи обикновено ги възлагат на възрастни.

Летеца въздъхна:

— Възрастните не могат. Често се налага да летя в различни приказки, а възрастните не се оправят в тях. Винаги могат да объркат нещо.