Читать «Контролът» онлайн - страница 151

А сега-засега — творчески мъки. Трябва да опише в стенвестника разстрела, ама така, че на своите да им е ясно за какво става дума, а на външните лица — да не им е ясно: „На подразделението, в което служи другарят Ширманов, ръководството довери изпълнението…“

А работата наистина никак не е лека. На пръв поглед чудо голямо — да превърнеш в трупове четиристотин души. Ама я се опитайте. Само съпътстващите операции колко са.

Накрая ще трябва да избият тръгналите по пътя на превъзпитанието. Това е беля работа. На тях им се живее. Те квичат. Ритат. Не са очаквали такъв финал.

Но гръмнаха и тях.

Чак тогава стегна врата на Жар-птицата примката от китарна струна. Метнаха й я изотзад на врата и я затегнаха. Знаят — самбистка е. Та да не стане някоя беля.

Жар-птицата лови с уста въздуха, лови с ръце струната, само че не може да я хване. И огромният юмрук на Холованов я съкруши с раздробяващ удар. Настя увисна на юмрука. Сграбчи Ширманов Настя за косата и Холованов започна да я налага с юмруци, сякаш е парцалена кукла.

Болката не идва веднага. Холованов удря, лицето й отхвърча ту наляво, ту надясно. Холованов удря, а измекярят Ширманов затяга струната, за да не шавне Настя.

Захвърлиха на мокрия пясък онова, което доскоро се казваше Настя. Холованов повдигнаГЛАВАта й за косата:

— Спомни си, момиченце, колко бели направи. За едно ченге дават смъртна присъда. А ти колко души изтрепа във влака. И пусна цяла композиция криминални. Съгласен съм, заради спасяването на съветската власт. Но кой ти е казал, че властта се отплаща с благодарност, загдето й служиш? Запомни: властта винаги е неблагодарна. Ти оказа услуга на властта. Но колко струва една вече оказана услуга? Нищо не струва. Наопаки, момиченце, ти твърде много знаеш, затова си опасна. Ето защо властта се освобождава от теб. Това е стар закон: избягай в смъртта, но се пречупи, преди да избягаш. Аз ще ти подаря лека смърт. Аз съм добър човек. Познаваш ме. Довиждане. Ще се срещнем в ада. В рая нас с теб, Жар-птицо, няма да ни приемат. А сега… сега ми целуни ботуша.

ЕПИЛОГ

Отвори очи.

Целият свят пред нея е бял.

Какво е това?

Това е бял таван.

Мирише на болница.

Хубаво й е. Толкова й е хубаво, че трябва да разкаже за това на всички, на всички, на всички. Думи не се получиха. Получи се въздишка. Получи се неясен звук. Като откъслек от песен през вагонен прозорец.

И бавно се занизаха спомените: парашутната секция, скоковете, Сталиновата вила, „Главспецремстрой“, манастирът в безкрайната гора, „Сталински маршрут“, Александровският мост, пак „Главспецремстрой“ и пак разстрели, и собственият й разстрел. Странно. Къде ли се намира тя? Не може да си извиеГЛАВАта. Бинтована е. А очите й могат да гледат само напред — и виждат тавана. А ако вдигне очи по-високо, се вижда не само таванът, а и стената зад нея. Какъв й е цветът? Не може да се определи веднага какъв е цветът. Цветът е мек. Цветът е приспивен. И радостен. Отдясно също има стена. Също с радостен цвят. Отляво — цветя. Много цветя. Гладиоли. От всички цветове наведнъж. Къде могат да се намерят в Москва рано напролет цветя? В оранжериите на цветарското стопанство на Кремъл. А ако наведеш очи надолу, виждаш бял чаршаф. Чаршафът не само се вижда. Можеш да усетиш миризмата и вкуса му. Чаршафът лекичко пука, когато го докоснеш с устни, а мирише на море. Едва доловимо мирише на гореща ютия. Но миризмата на ютия не е победила миризмата на море.