Читать «Контролът» онлайн - страница 150

Дизеловият локомотив на «Главспецремстрой» докара пет затворнически вагона. Във всеки вагон има три купета за охраната, едно купе — карцер, шест купета за врагове на народа. Във всяко купе — по дванайсет. Във вагона седемдесет и двама. В петте вагона — триста и шейсет души. Тук-там купетата са препълнени. А в карцерите са най-злостните врагове. С една дума, четиристотин петдесет и четирима. И осем души — тръгнали по пътя на превъзпитаването, които ще събират ботушите и ще подреждат труповете в трапа. Тях ги докараха не с влака, а с камионетка. От Таганка. Към края на работата и тях ще ги таковат. Тъй че — четиристотин шейсет и шестима.

Набират темп нашите петилетки. Във всяко нещо се правят подобрения. В разстрелното дело — най-напред. Съвсем доскоро, допреди три месеца, водеха разстрелните колони пеш през гората. А сега не трябва да ги водят. Моторизацията ускорява процеса на изпълнението. За целта на Холованов му изпратиха автобус ЗИМ — Завод имени Молотова. Хубав автобус. Лъщи, мирише на прясна боя. Долната му част — тъмносиня. Горната — небесносиня. Естетика. Хармония. Да ти останат очите в него.

Входът за автобуса е отзад. Докарваш го досами вратата на вагона, отваряш едното купе, натикваш враговете в автобуса, отваряш второто купе, натоварваш и подкарваш към шкафовете. Та да не се шматка конвоят насам-натам.

По шкафове строй се!

Връзвачи, пипайте здраво! Така им затягайте ръцете с жицата, че да няма нужда от разстрел. Че да вият от болка!

Стои Холованов на бабуната. Хили се, та чак зъбите му се виждат. Такава усмивка имат конвойните кучета. Ботушът е на един пън. Целувайте, кучи синове! Целувайте!

Целуват.

Холованов лекичко подбутва целуващите с бомбето на ботуша по челюстта: „уу, куче с куче…“. С меко презрение.

Другари Ежовци, дойде и вашият ред да си плащате.

Ежовци покорно отиват на разстрел. С избити зъби, с разкъсани лица, със сплескани пръсти. Скачат от автобуса, гледат с примижали очи слънцето, усмихват се, отвикнали са от него, бързат: само дано всичко се свърши по-скоро, само дано не отменят разстрела. На мнозина чак не им се вярва, че са доживели до смъртта си. Пролетта бушува из гората, а те за три месеца са забравили, че има пролет. Забравили са, че има ден и слънчева светлина. Забравили са имената си. Помнят само, че в живота има смърт. Смърт, която ти дарява покой. Избавяща смърт. Смърт желана и непостижима като мечта. За нея са мечтали в човекоядските мазета. И сега със сладка надежда за бърза и лека смърт се блъскат, припкат.

Към трапа.

7

Всички се измориха. Капнаха.

Разстрелът си е изморителна работа.

Някой със сив костюм довършва в храстите стен-вестника. „Сталински стрелец“ се казва той: „изморени, но доволни…“

Този някой си със сив костюм мечтае да стане писател. Литературният талант се събужда в него като вулкана Кракатау. Колко му е на другаря Сталин да се посъветва с другарите и да го назначи за велик писател. За класик на социалистическия реализъм.