Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 26

— Ами — възрази авантюристът. — Че кой войник би се хвърлил в атака, ако се размисли кога и как ще трябва да отстъпи. Веднъж само да се вмъкнем вътре, после всичко ще тръгне като по вода.

След малко слугата се върна, внимателно изтегли резето и лоста и отвори вратата. Те преминаха под свода и се намериха в квадратен двор, ограден със сгради. Срещу свода имаше друга врата, която слугата отвори по същия начин, и ги въведе в зала с каменен под, обзаведена оскъдно с няколко старинни и груби мебели. Прозорците бяха високи и широки и почти достигаха до обшития с черен дъб таван. Тези, които гледаха към квадратния двор, се засенчваха от високите околни сгради и тъй като бяха пресечени от масивни каменни решетки и бяха плътно изрисувани с картини с религиозни сюжети и сцени от светото писание, почти не пропускаха светлина, а и малкото лъчи, които все пак успяваха да проникнат вътре, добиваха мрачния и тъжен оттенък на цветните стъкла.

Тресилиан и неговият спътник имаха достатъчно време да забележат всички тези подробности, защото трябваше доста да чакат появяването на сегашния господар на замъка. Макар че Тресилиан бе подготвен за среща с една зловеща и неприветлива личност, грозотата на Антъни Фостър надмина всичките му очаквания. Фостър беше среден на ръст, с яко телосложение, но толкова грубо и недодялано, че го правеше да изглежда като същински урод и придаваше на движенията му тромавостта и несръчността на куц човек, който в същото време е и левак. Косите му — известно е на всеки, че за стъкмяването на тази част от тоалета си хората от онова време, пък и днес, са проявявали най-голяма взискателност и грижа, — вместо да бъдат прилично сресани на букли или пък опънати назад, както се вижда от някои старинни гравюри и както се вчесват днешните благородни особи, се подаваха изпод кожената му шапка на сплъстени черни фитили, очевидно никога не видели гребен, и висяха в безпорядък над сбръчканото му чело и около едно крайно самобитно и неприветливо лице. Пронизващите му черни очи бяха потънали дълбоко под дебели рунтави вежди и най-често гледаха надолу, сякаш се срамуваха от израза си и искаха да го скрият от чужди хора. Понякога обаче — когато искаше да разгледа някого, — той внезапно ги вдигаше и се втренчваше в оня, с когото разговаряше, и тогава те разкриваха буйните му страсти и силата на ума, който бе в състояние да потиска и прикрива по своя воля поривите на дълбоко спотаените чувства. В пълна хармония с тези очи и с общия облик бяха и чертите на лицето му — неправилни и толкова ярки, че се запечатваха неизличимо в паметта на всеки, който веднъж ги е видял. Съдейки по външността му, Тресилиан все повече се убеждаваше, че стоящият пред него Антъни Фостър е последният човек, на когото можеш да натрапиш едно неочаквано и нежелано посещение. Фостър носеше жакет от червеникавокафява кожа, с каквито се обличаха по онова време по-богатите селяни; от дясната страна на кожения му пояс бе втъкнат дълъг нож или кинжал с дръжка, а от лявата — къса тежка сабя. Когато влезе в залата, той вдигна очи и впи изпитателен поглед в двамата посетители, после пак ги отпусна надолу сякаш за да отброява крачките си, докато бавно се придвижваше към средата на помещението, и каза с тих, сподавен глас: