Читать «Двамата веронци» онлайн - страница 27

Уилям Шекспир

        поне портретчето, което зърнах

        във стаята ви — ще обичам него!

        Щом другаде е вашата любов,

        аз сянка съм и моя дял ще бъде

        на сянката ви предано да служа.

ДЖУЛИЯ (настрани)

        Защото, щом обича нещо с плът,

        на сянка става то от любовта му!

СИЛВИЯ

        Противно ми е да съм нечий идол,

        но за измамник като вас подхожда

        на образи измамни да се моли.

        Затуй пратете утре за портрета —

        ще го получите. И лека нощ!

Скрива се.

ПРОТЕЙ

        Да, лека като тази на осъден,

        когото призори очаква смърт!

Излиза.

ДЖУЛИЯ

        Хайде, хазаино!

ХАЗАИНЪТ

        Бога ми, съвсем бях заспал!

ДЖУЛИЯ

        А къде живее господин Протей?

ХАЗАИНЪТ

        В моята страноприемница, къде! Да вървим, че нощта вече преваля!

ДЖУЛИЯ

        Не, още има дълго тя да трай,

        но и дотук ми се видя без край!

Излизат.

ТРЕТА СЦЕНА

Пак там.

Влиза Егламур.

ЕГЛАМУР

        Божествената Силвия поиска

        в тоз утрин час да бъда тук, защото

        за нещо важно бил съм й потребен…

        Мадам! Мадам!

Силвия се появява горе.

СИЛВИЯ

                        Кой вика?

ЕГЛАМУР

                                Егламур.

        Покорен ваш слуга за цял живот!

СИЛВИЯ

        Стократно добро утро, верни мой!

ЕГЛАМУР

        И вам стократно, господарко моя!

        По вашата повеля дойдох рано,

        за да ми кажете с какво могъл би

        да ви помогне вашият слуга.

СИЛВИЯ

        Повярвай, Егламур, не те лаская,

        като ти казвам, че те считам рицар

        изискан, смел, безукорен, завършен.

        Ти знаеш несъмнено, че обичам

        злочестия изгнаник Валентин

        и че баща ми иска да ме свърже

        със Турио, когото ненавиждам;

        при туй си любил и си ми разправял

        за дамата си, във чиято памет

        на целомъдрие си се обрекъл…

        О, Егламур, аз искам да отида

        във Мантуа, където моят мил —

        разказваха ми — бил се приютил,

        а пътят е опасен и затуй

        ще те помоля да ме придружиш,

        разчитайки на твойта чест и доблест.

        Не ме плаши със бащиния гняв,

        а представи си мойта скръб моминска

        и помисли как права съм да бягам

        от този брак без обич, зарад който

        и господ горе би ми пратил напаст!

        Приятелю, сърцето ми, което

        е пълно с грижи, колкото морето

        е пълно с песъчинки, моли: „Помощ!“

        Ако не щеш, поне не ме издавай —

        защото аз ще тръгна и сама!

ЕГЛАМУР

        Синьора, на сълзите ви съчувствам

        и убеден, че те са непорочни,

        повярвайте ми, толкова нехая

        за следствията, колкото желая

        от бедствията да ви отърва!

        Кога ще тръгнем?

СИЛВИЯ

                        Още тази вечер.

ЕГЛАМУР

        Къде да чакам?

СИЛВИЯ

                        При отец Патрикий,

        където аз на изповед ще ида.

ЕГЛАМУР

        Ще бъда точен. Сбогом, господарко!

СИЛВИЯ

        До вечерта, любезни Егламур!

Излизат.

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

Пак там.

Влиза Ланс с кучето си.

ЛАНС

        Дявол да го вземе, лошо става, когато един уж верен другар почне да се държи с господаря си като кучи син! Ей го: от паленце съм го отгледал; спасих го от удавяне, когато слепите му братчета и сестричета отидоха на дъното като нищо; така съм се грижил за него, че човек да му завиди на кучешкия живот! И как ли не го учих, как ли не го възпитавах! Всеки би рекъл: „Ето това се казва дрисьор!“ И какво? Изпращат ме да го закарам на мадам Силвия като подарък от моя господар и още не съм влязъл в трапезарията, този звяр да вземе да се намърда до чинията на господарката и да й отмъкне кокошата кълка! Голямо изложение, ей, когато един пес не знае как трябва да се държи в общество! Искаше ми се от него човек да стане; куче, което всичко да прави, тъй да се каже, интелектуалско куче — а то, какво излезе? Ако неми беше дошло на ума да взема върху себе сивината му, щяха да го обесят като едно нищо! На, представете си: този приятел заедно с няколко кучета — само че благородни, не като него — се вмъква под масата на Дука и преди още да мине време, ще прощавате за израза, колкото една пикня да пусне, цялата гостна замириса. „Марш!“ — вика един; „Чий е този пес?“ — вика друг; „Нашибайте го добре!“ — вика трети; „Да се обеси!“ — вика Дука. Аз нали съм му свикнал на парфюма, веднага си рекох: „Сръдльо ще да е!“; отивам при оня с камшика и му казвам: „Ама ти, друже — викам, — наистина ли ще го биеш това куче?“ „А, не — вика, — на шега!“ „Няма да е справедливо по отношение на него — викам, — аз я направих онази работа, сещаш се.“ „Щом е тъй — вика той, — смъквай гащите!“; нашиба ме едно хубаво и ме изрита. Е, питам сега: колко господари ще направят такова нещо за слугите си? И не ми е първица! В дървени букаи съм седял заради едни суджуци, дето тоя тук ги беше отпънал, та да не намаже той въжето; на позорен стълб съм стоял вързан заради едни гъски, дето негова милост им беше видял сметката, та той да не пати. Забравил си, а, негоднико? Ами оня номер, дето ми го направи, когато се сбогувах с мадам Силвия? Аз на тебе казах ли ти мене да гледаш и каквото аз правя, само това да правиш? Е, кога си ме виждал, като говоря с благородна дама, да вдигам крак и да и мокря криволината? А? Кога си ме виждал да правя такива безобразия?