Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 8

— Сам и Брик, Сам и Ерик.

След това се обърка; близнаците поклатиха глави отрицателно, посочиха се един друг и всички се засмяха. Най-накрая Ралф престана да свири и седна — рапанът увиснал на ръката му, главата склонена към коленете. Щом ехото от звука замря, секна и смехът, и настъпи тишина.

Откъм диамантеното сияние на плажа пъплеше нещо черно. Ралф го забеляза пръв и продължи да гледа втренчено, докато всички погледи проследиха неговия. След това съществото престана да бъде мираж закрачи по открития пясък и те видяха, че се чернее не толкова сянката му, а неговите дрехи. Съществото това беше група момчета, които вървяха почти в крак в две успоредни редици и имаха странни, необикновени облекла. Панталонките, ризките и другите си дрехи те държаха под мишница, но всяко момче носеше четириъгълна черна шапка със сребърна емблема. Телата им, от шията до глезените, бяха скрити под черни плащове с дълъг сребърен кръст от лявата страна на гърдите, а на врата на всеки висеше тънка панделка, заметната в хлабав възел. От тропическата горещина, от слизането по стръмнината, от търсенето на храна и от това, че сега, облени в пот, вървяха по палещия плаж, те имаха цвят на прясно измити сливи. Момчето, което ги водеше, беше облечено по същия начин, само че емблемата на шапката му беше златна. Когато групата се приближи на десетина крачки от скалата, то изкрещя някаква команда и те спряха задъхани, изпотени, олюляващи се под острата светлина. Момчето се приближи, прехвърли се на плоската скала с развята пелерина и се взря в това, което за него беше почти пълен мрак.

— Къде е човекът с тръбата?

Ралф, разбрал, че след силното слънце момчето недовижда, отговори:

— Няма човек с тръба. Само аз.

Момчето се приближи и смръщено втренчи очи надолу към Ралф. Това, което успя да види от русокосото момче с кремава раковина на скута, изглежда, не го задоволи. То се извъртя тъй рязко, че червената му пелерина описа дъга.

— Но тогава няма кораб!

Веещият се плащ обгръщаше високо, слабо и кокалесто тяло, косата под черната шапка беше червена. Лицето беше сгърчено и луничаво, то беше грозно, без да е глупаво. От това лице две светлосини очи гледаха объркано, но се готвеха да се разгневят или вече се разгневяваха.

— Няма ли някой възрастен тук? Ралф отговори откъм гърба му:

— Няма. Ние правим събрание. Ела и ти.

Групата на строените момчета с пелерини започна да се разпръсва.

— Хор! Мирно!

Покорно и уморено хорът отново се строи и застана, олюляващ се, под слънцето. Все пак се надигна боязлив ропот:

— Но, Меридю. Моля ти се, Меридю… не може ли?

Тогава едно от момчетата падна по лице на пясъка и строят се разтури. Пренесоха падналия на плоската скала и го оставиха да лежи. Гледайки втренчено, Меридю се измъкна от неудобното положение, в което сам се беше поставил.