Читать «Повелителят на мухите» онлайн - страница 6

Сега тя беше нещо, което можеше не само да се види, но и да се пипне. Ралф също беше възбуден. Прасчо продължи да бърбори:

— …рапан; много скъпо нещо. Бас държа, че ако искаш да го купиш, трябва да платиш много, много лири. Той я беше окачил на градинската стена, а леля…

Ралф взе раковината от Прасчо и по ръката му се стече малко вода. Черупката беше с наситено кремав цвят, тук-там с бледорозови петънца. От връхчето което се бе протрило и завършваше с дупчица, до розовите устни на отвора раковината беше над четиридесет сантиметра, виеше се в плавна спирала с нежни напречни изпъкналости. Ралф изтръска пясъка от дълбокото отверстие.

— …мучееше като крава — каза Прасчо. — Той имаше също и бели камъчета, клетки за птички и зелен папагал. Той, разбира се, не надуваше белите камъчета и казваше…

Прасчо се спря да си поеме дъх и погали блестящия предмет в ръцете на Ралф.

— Ралф!

Ралф вдигна очи.

— Можем да си послужим с него, за да повикаме другите. Да направим събрание. Щом ни чуят, ще дойдат…

Той се усмихна широко на Ралф.

— Това имаше наум, нали? Затова ли извади рапана от водата?

Ралф отметна назад русата си коса.

— Твоят приятел как надуваше рапана?

— Все едно че плюеше — каза Прасчо. — Леля не ми даваше да го надувам, заради астмата. А той обясняваше, че се надувало оттук, отдолу. — Прасчо посочи с ръка изпъкналия си корем. — Опитай, Ралф. Ще извикаш другите.

Неуверено Ралф допря върха на раковината до устата си и задуха. От отверстието излезе свистене и нищо повече. Той изтри солената вода от устните си и опита отново, но раковината оставаше няма.

— Той сякаш плюеше.

Ралф изду устни, вкарвайки въздух в раковината, която издаде нисък пърдящ звук. Това се стори тъй забавно на двете момчета, че Ралф продължи да духа няколко минути в промеждутъците от смях.

— Той надуваше оттук, отдолу.

Ралф схвана как и насочи въздушната струя в раковината, издишвайки диафрагмено. Изведнъж се получи истински звук. Дълбок, дрезгав зов проеча над палмите, разнесе се сред плетениците на гората и ехото го върна, отразен от розовия гранит на планината. Облаци от птици се издигнаха над върхарите, сред шубраците нещо изквича и затича.

Ралф свали раковината от устните си.

— Какво нещо!

Нормалният му глас звучеше като шепот след дрезгавия звук на рапана. Допря го до устните си, пое дълбоко дъх и пак задуха. Звукът отново забуча, а после, под напора на по-плътната струя, той се извиси с една октава и се превърна в пронизителен рев, който се разнасяше още по-надалече. Прасчо викаше нещо с лице, на което се беше изписало удоволствие, а стъклата на очилата му святкаха. Птици закряскаха, животинки се разбягаха. Ралф остана без въздух; звукът спадна с една октава, превърна се в ниско, свистящо хриптене.

Рапанът беше мълчалив, една искряща бивна. Лицето на Ралф беше потъмняло от задъхване, а въздухът над острова ечеше, изпълнен от птичи крясък и звънливо ехо.

— Обзалагам се, че се чува на километри.

Дишането на Ралф се успокои и той изсвири кратко на няколко пъти. Прасчо възкликна: